Ама, че работа! - Рая Вид

            - Браво, бе! Как не те е срам? Това твоето на нищо не прилича! Да спиш на работното си място…           

            Стреснах се и отворих очи. Засрамих се и наведох глава. Сигурно се случва и на други, не само на мене. Умората така ме беше налегнала, та не можех да мръдна от мястото си. Явно не са случайни думите: „Тоя две не види!“, ама какво да се прави – работата вече ми тежеше. Сигурно беше от годинките, не от мързел, както си мислеше началството, но пък и моето, работа ли беше? От сутрин до вечер - всеки ден едно и също правех. Носач съм откакто се помня, та мъкна туй-онуй насам-натам. Неблагодарна професия! А работодателят все ме навиква и все ме товари, като че ли само аз съм на тоя свят. Дори не ми остава време и да си хапна както трябва. Закуската ми - на две-на три, на обяд ме напича слънцето и не ми е до ядене, а скрие ли се светилото – направо съм капнал. На шефа не му пука за мене. Казва, че и водата ми е много и не разбирам от нищо. Как да разбирам? Та да не ми е това работата - да разбирам. Не съм учил като него толкова години. Задължението му е да бъде господар и да командва. Аз пък съм простичко същество и изпълнявам туй, което ми наредят. Не поемам друга отговорност, а и не умея. Толкова мога, толкова правя! Не ме карайте нито да мисля, нито да творя… Остарях вече и се изморих много. Не мога да ритам и срещу съдбата си… А началството само вика ли, вика срещу мен и не иска да ме пенсионира. Рано ми било… Имало хляб още в яката ми гърбина, нищо че главата ми била тъпа… Сякаш съм незаменим!... И какво друго ми остава? Ще си работя до последен дъх - докато ми издържат силите, пък после – да става какво ще или каквото там, някъде ми е писано…            
            Сега ще си почина, че съвсем каталясах… Малко ще се отпусна… Само да си поема въздух и… ще стана. После ще си понеса товара или наказанието, което шефът реши, че ми се полага. Знам, че ще ме разбере… 
            - Хайде ставай! – отново се развика той и ми наруши спокойствието – Толкова мързел пък не бях виждал! Знам, знам, че си изморен вече, ама още малко остана, а после ще си почиваш вкъщи… Ставай, ставай, че да не се разправяме по друг начин! Какво се дърпаш сега? Това твоето си е чист инат, а ще ми се правиш на уморен… Хайдеее! Диий, Марко! Диий, магаре такова!     
            - Ъ-аа! Ъ-аа! Ъ-аа! – успях само аз да изрева и се надигнах, че тая работа мене чакаше, не него…