Любов и... секс - Пенчо Симеонов

На 14 февруари – Денят на влюбените, учениците от един девети клас бяха решили, че е по-подходящо да си говорим за любовта, отколкото за различните стилове в изкуството. Търсеха начин да ме отклонят от урока, но не знаеха точно как да го направят. Не пишеха в тетрадките си, а ме гледаха с очакване, дали няма да кажа нещо за празника. В един момент едно момче, носещо името на св. Валентин, ме попита:

 -   Господине, вярно ли е, че пишете любовна лирика, а?

 -   Да! – казах и започнах урока.

 -   А може ли да ни прочетете нещо? – попита друг.

 -   А материала кога ще го вземем? – загрижено запитах аз.

 -   Е, материалът няма да избяга! – успокои ме Валентин.

 -   Добре, но след всяко мое стихотворение ще казвате по едно ваше! Става ли така? – беше условието ми.

 -   Готово, господине! – рече трети ученик.

Извадих от чантата си една обемиста папка и започнах да чета тези стихотворения, които намирах за по-интимни.

Дойде техният ред. Едно момиче издекламира свое кратко цинично стихотворение. „Творбата“ беше от жанра „клозетна поезия“. Малко се смутих, като го чух, но продължих да чета с патос второто избрано от мен творение.

След моето трябваше да кажат някое свое, но нямаше кой да стори това. Настъпи кратко мълчание…

 -  Господине, може ли още едно стихотворение?

 -  Може! – отвърнах и започнах да чета трета творба.

Отново последва мълчание…

 - Господине, кога пишете – преди секс, или след това? – отново се обади Валентин.

 -  Защо питаш? Има ли значение кога: „преди… или след“!

 - Щото, като гледам колко листи има в папката ви, май доста сте…, а!? – клатейки настрани глава, изрази мъжката си солидарност той.

Последваха: смут, мълчание, очакване…

В един момент Вальо застана пред мен, „забоде“ погледа си върху датата, месеца и годината под текста на последното стихотворение, погледна ме и с ирония попита:

 -  Това последното ли ви е, а?

 -  Може и да е. Защо ме питаш?

 - Господине, ами то е отпреди… пет години! – каза с насмешка той и победоносно тръгна към масата си.

„Каква я мислихме… – каква излезе?!“ – помислих си аз.