Бракосъчетанието - Пенчо Симеонов

Прибирах се вкъщи. И този път минах по обичайния маршрут – покрай основното училище, в което учеха синовете ни. Правех това често, за да получавам повече информация за нашите момчета – било от класните им ръководители, било от техните съученици.

На входа на училището едва не се сблъскахме с учителката на големия ми син. Госпожата, като ме видя, спря се, погледна ме и на лицето ѝ се появи някаква загадъчна усмивка. Все едно искаше да ми каже нещо забавно, но изпитваше неудобство да го сподели с мен.

 -  Добър ден! Как минаха часовете днес? – побързах да попитам, за да разгадая странното ѝ настроение.

 -  Много добре! През голямото междучасие имахме щастливо събитие в класа –отвърна ми развеселено тя.

 - Какво събитие…?! – рекох изненадан и се замислих какво ли ново пак е измислил и организирал синковецът.

 -  Попитайте вашия син, той ще ви разкаже – бяха думите, които ми каза класната му, преди да се разминем.

Бързосе прибрах и още от вратата започнах нетърпеливо да разпитвам моя питомец:

 -   Какво събитие е имало в класната ви стая през голямото междучасие?

 -  Ама ти не знаеш ли? – учудено ме погледна той, сякаш бях човек, който не следи новините в средствата за масово осведомяване.

 -   Разкажи ми де! – рекох.

 -   Имаше сватба! – горделиво ми отвърна той.

 -   Кои са младоженците?

 -   Сияна и Митко.

 -   А ти какъв беше? – отново попитах.

          -  Как какъв? Аз ги венчах! – с достойнство отвърна той, все едно се беше издигнал на високо стъпало в някаква йерархия.

 -  Е, разкажими, как мина венчавката! – продължих да настоявам.

 - Добре! Нали ми беше дал два лева сутринта? С парите купих два алуминиеви пръстена, две вафли и пакетче солети. С тях направих сватбата.

 -  И после? – нетърпеливо попитах.

 -  През голямото междучасие казах на децата: „Никой да не излиза, защото ще венчавам Сияна и Митко!“ После стъпих на подиума, изправих младоженците пред себе си и обявих: „Венчават се божиите раби… така, така, така… в името на Отца, и Сина и Светия дух!“. След това им сложих пръстените на палците. На палците, защото им падаха от другите пръсти. Подарих им двете вафли – като сватбен подарък, а те се скриха под бюрото на нашата учителка, да си ги изядат. Солетите хвърлях из цялата стая и децата се бореха за тях. Всеки искаше да вкуси от гощавката.

 -   А после, после какво стана? Младоженците седнаха ли на един чин? – отново полюбопитствах.

 -  Митко не искаше да седне до булката, но ние го заставихме насила. Голям зор видяхме да го гоним из стаята! – каза развълнувано синът ми, все едно се е преборил с лошите ергенски навици на своя съученик.

          -  Добре, а после Митко заведе ли булката вкъщи?! – попитах с усмивка на зрял човек.

    -   Как ще я заведе, бе! Нали баща му ще го пребие! – ми отговори умно той.

 

PS

Сега големият ми син е свещеник и венчава брачни двойки.