Неделя, по никое време - Милен Иванов

-Недей така бе човек. – казах аз, докато се настанявах до него. Беше мързелив, неделен предиобед и улицата под нас пустееше, сякаш притаила дъх, в очакване на предстоящото събитие. – Двайсет етажа са това. Ако скочиш ще станеш на кюфте!

На езика ми беше да кажа „едно хубаво сто килограмово кюфте“, ама в последния момент се въздържах. За да опре дотук, човечецът сигурно и без друго бе загубил всякакво самоуважение. Моята работа бе да понапомпам онова, което е останало от него, а не да го мачкам допълнително.

-Теб пък какво те засяга? – тросна се той и ме изпогледа начумерено.

Присвитите му очи ме следяха изкъсо. Ясно се усещаше, че е напрегнат като навита до скъсване пружина. Ако направех само едно по-рязко движение (пък и само за да плесна досадната муха на врата си) щеше да скочи, като едното нищо.

-Засяга ме. – отвърнах аз. – Понеже съм портиерът на тази сграда и ако вземеш, че направиш мазалото баш в моята смяна, познай кой цял ден ще те изстъргва от паветата. Сигурно и за вечеря няма да мога да се прибера вкъщи.

В някои случаи това действаше. Сега обаче срещнах поглед, отдаден единствено на мрачни самоубийствени помисли. Май нямаше да е толкова лесно, колкото се надявах.

-Аз пък те помислих за някоя от умните глави, дето им викат полицейски психолооози. – при последните две думи Мистър Сто Кила завъртя очи нагоре и изви гласа си до почти съвършен фалцет.

-Тц. – рекох. – Умните глави не обичат да бачкат в неделя, братле. Ако си се надявал на безплатна психотерапия, трябваше да провесиш краката в някой делничен ден.

-Ха..Ха..Ха..  Много смешно, няма що! – язвително каза той. В отговор аз само вдигнах рамене и това явно го настърви още повече, понеже се озъби насреща ми. – Снощи разбрах, че жена ми, ми изневерява. Извинявам се че съм уцелил почивния ден на господата, ама нещо не съм толкова на кеф, та да чакам до понеделник за да се направя на кюфте!

Щом разбрах за какво става дума, си отдъхнах вътрешно. Мотивът „изневяра“ ми даваше няколко врати за изход и аз веднага посегнах към дръжката на първата:

-Виж. Ако си го чул отнякъде, искам само да ти кажа, че четиридесет процента от връзките се разпадат, в следствие на слухове, които нямат нищо об.....

-Какви слухове, бе братле! – сряза ме той. – Гледай сега как стана работата. Прибирам се значи снощи от Италия, и още от входната врата чувам как оная мойта така врещи, та всеки момент ще скъса някоя гласна струна. Изнасилват я! Викам си аз. Ми тъй де. Кво да си помисля друго!?! Затичвам се по коридора, грабвайки най-тежкото нещо, което пътьом ми се мярна пред очите. В случая – керамичната ваза със сухи цветя до портмантото. Решително влизам с ритник в спалнята и без много приказки отсвирих извратеняка дето се чекнеше като подивял отгоре й.... В първия момент оная ме гледа тъпо, все едно ме вижда за първи път. Тръгнах към нея за да я успокоя, а мръсницата взе, че се разпищя още по-силно. Чак тогава загрях, че нещо бъркам ситуациите... То не ми стигаше и това, ами докато изхвърчах от спалнята – напълно отвратен - за малко да се блъсна в още един пендел. Гол-голеничък, както майка го е родила. Май се връщаше откъм кухнята, щото още преживяше нещо в гнусната си уста. С него изобщо не ми разправяше, пък и вазите ми бяха попривършили. А за оная кучка не искам да чувам повече...

След това дълго словоизлияние човекът млъкна и увеси нос. Аз оставих тишината да се проточи известно време, после попитах:

-И сега какво?

-Ще стържеш цял следобед паветата, ето какво! – мрачната решителност в гласа му не вещаеше нищо добро.

-Щом тъй си рекъл. – примиренчески казах аз. – Ще стръжа... Кво да правя... Други пък - ще си вихрят купоните...

Надявах се да не преигравам много с тона и особено с въздишката, която пуснах подир тези си думи. Преднамерено не го гледах в очите, но и с периферното зрение долових онова, на което силно се надявах – близката вежда на кандидат кюфтето щръкна въпросително насреща ми.

-Какво искаш да кажеш, бе!?! – почти изписка той. За разлика от одеве, този път взе извивката във високите тонове с гениална непринуденост.

Погледнах го прямо в очите.

-Ти какво мислиш, че ще направи жена ти с парите, които така благородно смяташ да й оставиш? Че ще ти вдигне паметник до небесата ли?!? Хах! Има да чакаш! – позасмях се съвсем чистосърдечно. Някой може да си помисли, че в онзи момент стрелях на сляпо, но не беше точно така. Само часовникът на ръката му струваше поне колкото десет мои заплати. Затова продължих смело. – Аз лично залагам стотачка, че ще хване първия круиз за Хаваите, и ще си изкара направо супер с ония хубостници, с които си я хванал.

-Не!!! – очите на човечеца направиха невъзможното и заеха, горе-долу, една трета от лицето му. Изгледа ме жално, с безмълвна и по своему трогателна молба, ако може да си върна назад ужасните думи дето му рекнах.

Вместо да сторя това, аз бръкнах за портфейла си, извадих оттам въпросната банкнота и я размахах насреща му с мила усмивка.

-Не!! – той започна да върти глава в жест на ожесточено отрицание. – Не!.... Не... Ааааа...

От бясното мятане на главата, му се зави свят. Залитна напред и единствено благодарение на бързата ми реакция не полетя надолу. За един безкраен миг останахме така – аз от едната страна на парапета, стискайки го за реверите на сакото, а той – от другата.

-Дръж ме бе!! – изхриптя той. Малко преди това мислех, че очите му няма как да станат по-големи, ама явно съм грешал. – Дръж м... Агръххх...

Последното дойде като нещо средно на пъшкане от болка, примесена с въздишка на облекчение, когато след един мощен напън успях да го придърпам към себе си. Шкембето му се остърга в грапавия парапет и увисна между нас. Само краката му останаха да висят във въздуха, но вече нямаше опасност да падне.

Спогледахме се. По челото му бе избила пот.

-Бах мама му. За малко да направя густото на оная пачавра! – рече той, все още прекомерно изцъклен.

-Съвсем за малко. – кимнах аз.

 

Долу във фоайето ни чакаха момчетата от районното. Изрично ги бях помолил да не се мотаят пред сградата, докато преговарям с Мистър Сто Кила. Там беше и шефът ми.

-Добра работа, Николов! – посрещна ни той.

От устата на човек, който обикновено си пестеше похвалите повече, отколкото чичо Скруч - пенитата, това ми прозвуча направо като някоя претъпкана с хвалебствия древногръцка ода.

-Благодаря! – отвърнах аз.

Едва тогава Мистър Сто Кила загря.

-Значи умните глави все пак работели в неделя, а? – ухили се той.

Отвърнах на усмивката му. В същия момент усетих ръката на шефа върху рамото си.

-Виж. – каза той. – Предполагам, след одевешното изпълнение имаш нужда да поразпуснеш. Защо не се прибереш. Смяната ти и без друго приключва след два часа. Ще се обадя на Ганчев да застъпи малко по-рано.

Погледнах го учудено. За една минута този човек успя да ме изненада цели два пъти. А по принцип не му се отдаваше често.

-Благодаря, господин Маджаров. – кимнах аз, сетне се обърнах към шишкото от другата ми страна. – Чао от мен приятелю!

-Чао! – намигна ми той. Забелязах, че очите му вече бяха започнали да се прибират.

Оставих колегите да му взимат показания, а аз се запътих към изхода на сградата. На третата крачка една мисъл ме накара да закова на място. Поколебах се за кратко, после извадих телефона и натиснах първия от бутоните за бързо набиране.

Изчаках отсреща да вдигнат, след което казах:

-Здравей, обична моя. Днес ще се прибера по-рано. Защо не забъркаш за обяд някой от бързите си специалитети?!

 

Зад гърба ми, Мистър Сто Кила се разсмя от все сърце.