Л О В Е Ц - Цвятко Камбуров

Братовчед ми Стойчо е запален ловец. В двора му непрекъснато се надлайват  няколко  ловни кучета, има поне две пушки, два комплекта маскировъчни дрехи заедно с цял куп най-различни аксесоари към тях, а преди две години си купи на старо и високо проходим джип – вярно, доста вехтичък на вид и непрекъснато се разваля, но той се хвали, че много му вършел работа.

                  В махалата имаме и други ловци, но бате Стойчо е безспорно най-именитият от тях. Когато трябва да се изтребват глутници от чакали, върлуващи наоколо или изгладнели лисици, дръзнали да влязат в селото и да опустошават дворовете на хората, викат първо него, защото е безстрашен и има точен мерник. От двора му  често се носи пукот на двуцевка –навярно доста дребни хищници – белки и  невестулки, са изгубили живота си или завинаги са били прогонени от там! Е, в усърдието си човек понякога допуска грешки: казват, че веднъж прострелял и една носачка, но то е било без да иска или просто за разнообразие. Жена му –кака Кина, - после цял ден го клела и наричала как ли не, а той само свивал рамене, усмихвал се под мустак  и бързал да се скрие в мазето, за да намери утеха при своя стар другар –малкото черничево буре с гроздова ракия.

                 Иначе е дисциплиниран член на ловната дружинка в селото: не пропуска лов, и особено „разбора“ след лова, който продължаваше в ловната хижа до късна вечер. Говореше се, че напоследък почнал да избягва ходенето по кърищата и горите, а оставал предимно да подготвя терена в хижата, но аз лично не вярвам в това – като го гледам какъв е силен и напет за своите петдесет години, мустакът му е едва леко посивял, а в сините му очи още святка оная лукава   искра, с която  навярно е прилъгал на времето кака Гина да му пристане и да дойде от края на света в нашето малко село… Само на една своя слабост не можеше на надвие бате Стойчо – обичаше да се отбива в мазето и да наглежда черничевото буренце  и материала в него – де да знае човек, всичко може да се случи : я чеп да поддаде, я вкус да се промени – тя ,белята, веднъж става!

                Злите езици в село говорят, че в мазето на чичо Стойчо  веднъж наистина станала голяма поразия, и то не било като да гръмнеш някаква си там кокошка, но слава богу, най-лошото се разминало. Аз лично не мога да твърдя, че това се е случило, ама нали знаеш – като влезе една приказка в устата на хората…

                За всичко били виновни змиите. Нашата махала е в самия край на селото, съвсем близо до коритото на реката. Напролет, и особено лете, след като се изсипят проливните дъждове, водата се покачва, залива бреговете, а някой път достига до близките огради. Тогава из дворовете плъзват водните змии, търсейки влажни и усойно места, за да се спасят от летните  жеги и да излюпят малките си. В основите на тухлените къщи и в подмолите на старите сайванти се въдят и смокове. Казват, че били пазителите на дома, гонели мишки и плъхове, и живеели така от поколения. Като всяка живина и те излизат понякога да се припичат на слънце и често дългите им жълто-черни ивически тела могат да се видят опънати като огромни живи пръчки върху цимента. Макар да са внушителни по размер, те са безобидни – плашат се от хората и хапят сами ако са нападнати, иначе бързат да се шмугнат в дупките си, - но при всички случаи срещата с тях не е приятна и винаги  оставят доста неприятно чувство.

               И водните змии се плашат от хората. Свити на кълбо, те приличат на топ навито шарено въже, и когато усетят опасност, бързат да се изнижат към най-близката водна площ. Но, да ти кажа, и едните и другите са все змии –неприятна работа, пък и нали знаеш –очите на страха са големи…

               Та хората из селото говорят, че миналата пролет, когато преминали големите бури, една сутрин бате Стойчо влязъл за пореден път в мазето си и видял огромна змия да се разгъва под рафта с буркани зимнина, канейки се да се настани върху бурето му с ракия. Това ярко  го впечатлило и едновременно възмутило до дъното на душата му.Звярът приличал на грамаден смок, и той, без да се замисли,  изтичал до отсрещната стая ,където съхранявал ловното си оръжие, грабнал чифтето, насочил го към главата на влечугото и –бум, бум! –опънал кожата на смока. Колкото и да бил умел ловец, не можал да избегне пораженията от разстрела на  бурканите – като се разхвърчали ония ми ти парчета стъкларии, като потекли ония мътни води от компоти, туршии и всякакъв киселаж –не ти е работа!  Добре, че както казваха после, поне бурето с ракията останало невредимо. Щетите се оказали толкова големи, че и бате Стойчо се видял в чудо. Стоял сред пушека и поразията, ушите му пищели от гърма в малкото затворено помещение, а умът му сякаш не искал да проумее случилото се. Накрая махнал с ръка: -Нейсе!, - грабнал помръдващия още  смок и победоносно го понесъл навън. А там го чакала кака Кина, която изтичала ужасена от лятната кухня в двора, мислейки че се е срутила къщата…

               Ония същите зли езици не споменават какво е правила после тя своя пишман ловец, знае се само, че вместо гигантски смок трофеят  се оказал голяма водна змия, която вероятно се канела да се измъкне през изровената от плъхове дупка в ъгъла на пода, някъде зад бурето, и да поеме към  близката вода. Знае се също и че след случая бате Стойчо ходил цяла седмица  из селото като пиян, нямал настроение за нищо и не обръщал никакво внимание на зевзеците, които  го скъсвали от подигравки.

                Но не си мисли, че с тая нелепа случка се турил край на ловджийските несполуки на братовчеда Стойчо. Ако знаеш само каква я свършил той навръх Нова година!

                 То, нашето село, не е голямо –има-няма стотина къщи,пръснати между хълмовете край реката. На книга се водят 800 жители, но тук си живеем постоянно по-малко от половината на тия –останалите прихождат през лятото.Може да сме малко, ама,дето се вика, сме все от сой, затова и ние искаме да сме в крак с времето. И когато дойдоха едни момчета от близкия град, и предложиха да ни прекарат кабелна телевизия, хич не чакахме да ни уговарят. Беше ни писнало все да наместваме ония дълги прътове, забили върхове чак в небесата, с набучени по тях паянтови антени, дето при всеки по-силен напор на вятъра се кривят на всички страни и тогава телевизорите губят говор и картина. Вече навсякъде в по-големите околни села имаше кабелна телевизия, хората си гледаха кефа отдавна, а само нас ни подминаваха - нашето село било някак си  забутано сред баирите и на сигнала щяло да му е  трудно да идва дотук. Обаче най-сетне бяха намерили техническо решение и вече нещата коренно щяха да се променят. Друго си е то – тридесет програми новини, филми, музика, спорт, че и разни други, по-засукани работи – и ние, дето се вика, ставахме бели хора, а не такива, дето ги имат все „втора ръка“!

                Еуфорията обхващаше къща след къща, разшетаха се момчетата от фирмата, и в скоро време през почти всеки втори двор се проточиха ония ми ти бели кабели, по зидовете заблестяха едни бели разпределителни кутии –красота! И цената не беше висока – къде не си ги дал тия пари!, а пък така си седиш на топло до печката  и гледаш какво става по света.

                Къщата на братовчед ми Стойчо пък се оказала точно по  пътя на сигнала от кабела, който идва от  града, и затова там техниците монтирали една по-голяма от беличките кутии. Обяснили на нашия човек, че туй е нещо като разпределител на сигнала към цялото село, с тази цел го сложили горе почти под покрива, да не го брули без нужда дъжд или буря, казали му и че трябва добре да го пази, той внимателно ги изслушал и авторитетно кимнал с глава.Дали бил разбрал всичко, не станало много ясно, но той и без друго още отначало не се вдъхновил особено от идеята да има кабелна телевизия – кака Кина настоявала и затова той се съгласил; обаче нямало защо да   съжалява за решението си –вперила  взор в безкрайните сериали, тя убивала времето сутрин и вечер, и като че ли й било станало безразлично колко време мъжът й се губи в мазата или излиза на кръчма с приятели.

                Преди Коледата наваля бял пухкав сняг, отрупа къщи, плевници и дувари, комините весело запредоха сиви къдели, из дворовете заквичаха прасета на умряло, замириса на греяна ракия. Снегът продължи да трупа и през следващите дни, преспи завяха пътищата, селото съвсем се сгуши и притихна между хълмовете, а времето сякаш беше спряло. Хората все по често се заседяваха пред телевизора, оттам струеше веселие и живот, и натисналата ги внезапно зима не им се струваше така мрачна и сурова, както друга година.

                 Ловците прибраха оръжията, скътаха мунициите, вързаха на сушина кучетата и се приготвиха за достойно посрещане на дългите празници. Отминаха коледните дни, и наближи Нова година. Стягаха се новогодишните трапези, зацвърчаха пържоли, замесваха се баници и пити, къркореха чеповете на бъчвите. А в центъра на всички приготовления, на челно място пред отрупаните с вкусотии  маси, се разполагаше най - важният предмет, без който щеше да е немислим всякакъв празник –телевизорът. Тъй беше преди, така щеше да е и сега, но къде-къде по-весело, и по-модерно. Ей туй е животът!

                И в дома на бате Стойчо навръх Нова година  царял празничния дух – на масата имало по много от всичко,  гостите били неколцина, но  все весели и приятни хора, градусът на настроението се покачвал с всяка измината минута, и колкото по-малко време оставало до отброяването на  дванадесетте удара от часовника, толкова по-шумна и речовита ставала компанията. И когато държавният глава подкарал по телевизията традиционното си обръщение, Стойчо станал, напуснал авторитетно стаята, отишъл в килера и заредил двуцевката. После изскочил на площадката пред входа на къщата  и викнал с цяло гърло „Е-е-е-й! Мама му стара! Замина си и тая година, е-ей!“ Привлечени от радостните му викове,навлекли по някоя топла дреха, навън се измъкнали  и гостите, и дворът се изпълнил от радостни възгласи.

              Точно когато първият човек на държавата взел да пожелава да е мирна и спокойна новата година, братовчедът Стойчо дигнал чифтето и изстрелял един залп право във звездите. После заредил пак, а отвътре кака Кина усилила докрай звука на телевизора, че да се чуе празничния звън на камбаните. Последвал още един оглушителен залп, придружен от мощните викове на присъстващите, които взели да се прегръщат и целуват, чашите звънели в ръцете им, а часовникът най-сетне отброил последните мигове на старата и възвестил идването на новата година.

             В тоя тържествен момент сякаш цялото село изведнъж се взривило –отвсякъде затрещели изстрели, засвистели фойерверки, тук –там изпукал пистолет, и всичко се сляло в оглушителната олелия от радостни възгласи и викове. Бате Стойчо отново заредил и отново стрелял, и после пак, и пак - усещал   някаква особена  лекота в гърдите си, сякаш се реел като волна птица из въздуха,  било му радостно, чувствал се свободен и щастието изригвало на вълни от цялото му тяло. И навярно затова не видял как внезапно из въздуха се понесли малки бели късчета пластмаса, посипали се по снега наоколо, и как нощното небе със свистене разкъсал надробен в единия край кабел, който след кратко суетене се установил в асмалъка над чешмата.

             Отрезвяването дошло бързо и драматично – в образа на внезапно изникналата на вратата кака Кина , която силно разтревожена, викнала на мъжа си“: „Стойчо, телевизорът спря!“. После, кой знае защо погледнала нагоре към ъгъла на къщата, където доскоро се разполагала лъскавата бяла разпределителна кутия, загледала се в кабела, оплетен в асмите, свела очи надолу към разхвърляните върху снега пластмасови парчета, после фиксирала още димящата двуцевка в ръката на мъжа си, лицето й внезапно променило цвета си, обагряйки доскорошното притеснение в неподправена ярост, и процедила сред настъпилата гробна тишина: „Стоимене, ти ли я свърши тая?!“ Тя го наричала Стоимен в много редки случаи, и споменаването на името, с което бил кръстен, не предвещавало нищо добро.Въпросът очевидно бил риторичен въздухът щял направо да се пръсне от напрежение, и смълчаните гости побързали да се приберат на топло, само Стойчо останал да стърчи отпред, гледал към  тавана и мястото на разстреляната кутия, гледал  разцъфналия като божур кабел, гледал и разхвърляните по снега парчета, накрая поглеждал пушката си, сякаш я виждал за пръв път и геройски мълчал.

           През това време взели да излизат и гостите, били се облекли набързо, смутолевили някакви оправдания – „стана късно вече, срещнахме я Новата , време е вече да си ходим!“ – и лекичко се изнизали към домовете.си. Стойчо и Кина останали сами, прибрали с в пустата стая, а там  на трапезата се бил настанил котаракът и лакомо бързал да навакса за времето, принудително прекарано  отвън на студа. В настъпилата тишина се чували гласове на хора от улицата, които се прибирали от гости и на висок глас псували ония мошеници от кабеларката, дето им скроили такъв номер да ги оставят без телевизия навръх Нова година! Още никой не знаел, че причината за разваляне на празника в повечето къщи от селото не била техниката, а само и единствено човешкият фактор, а по-точно - изкусните ловджийски умения на братовчеда Стойчо. Затуй кака Кина не се стърпяла и го насолила, както му е ред. „И как ще гледаме утре хората в очите? –попитала накрая тя. – Иде ми да потъна в земята от срам!... Заради тебе, проклет пиявица такъв!!“ Бате Стойчо, от своя страна мълчал като древен философ, сякаш премислял положението от всички страни, и накрая рекъл „ Ми, явно така е било писано да стане!“. После се опънал на спалнята, завил се  с дебелия юрган и моментално заспал       .

           Мълвата се разнесла из селото още до обяд на следващия ден. Коментарите се оказали различни: едни се опитвали да оправдаят злополучния стрелец, а други искали направо да го разкъсат. Повечето хора обаче се надявали, че ония от града бързо ще оправят повредата. Да, ама нали било първи януари –никой не работел в този ден. Техниците дошли на втори след обяд и като видели пораженията, се хванали за главата.Заплашили Стойчо,че ще го карат да плаща щетите, пък сумата хич не била малки, та се наложило кака Кина да дръпне една пледоария, и накрая плащането се разминало. Решили да го минат като „природно бедствие“ – и без друго около първи януари имало силни снеговалежи в околността.

              А на хората в селото им се наложи пак да опъват жиците по прътовете, добре че не ги махнали, и така изкараха доста време, защото телевизията я пуснаха чак на пети сутринта. А същата вечер се появи и братовчедът Стойчо – в кръчмата не остана свободно място: всички идваха да го видят и да се посмеят с него. Той обаче се държа мъжки –извини се публично, засука мустак, усмихна се и рече на кръчмаря да даде по  една ракия на хората, че са го уважили и дошли да го видят, защото такъв е животът -  лошият късмет ходи не по гората, ами при хората, -днес ще се лепне на един, утре –на друг, важното е колелото да се търкаля напред!

             А  оттогава, ако някой външен човек заговори за лов из селото и попита за Стоимен Желязков, нашите само  ще го попитат „ Кой бе, Стойчо ли? Дето гръмна телевизията?“, а после ще махнат с ръка и ще кажат :„Остави го тоя!... Той не е ловец, той е направо снайперист!“