НА ЗАБАВА В СЪСЕДНO СЕЛО - Георги Славков

Някога, преди много  години, когато дойде  ред и на моето поколение да изпита младостта, в съботните  вечери, правехме „забави“. Те бяха нещо като дискотеки, но на открито, защото нямаше закрита площ за целта. Имаше киносалон, но от там  ни изгониха, защото веднъж младежите се разотидоха, без да подредят отново столовете. От нашето село  бяхме трима акордеонисти.  Знаехме по няколко  мелодии от  радиото, както и  3-4 „нелегални“ джаз-парчета, водещи към „разлагане“ - упадъчно явление, завладяломладите хора от страните на загниващия капитализъм.  Събирахме се на циментовата площадка пред  входа на училищната сграда. Живеех наблизо и най-често поемах отговорността за поредния младежки празник. Най-трудно ми беше началото на забавите,  понеже тенямаха определен час за начало. Отивах  там сам и разпъвах акордеона. Ако ме видеше непознат човек, със сигурност щеше да ме вземе за луд. В същото време, младежите  бяха на Движението – друго любимо място за общуване, на което в града му казваха Стъргалото. На него влюбени, кандидат- влюбени и разочаровани, водеха   драматични разговори, или просто сезакачаха. Признавам, че в тези начални моменти, не се чувствах никак, ама никак добре. Веднага, обаче, щом чуеха познатия звук,  младежите бързо напускаха Движението и се отправяха към училището. Малкият танцувален терен, бързо се запълваше. Някои дори  излизаха извън него,  стъпвайки  понякога в локви. Всички бяха обзети от силен ентусиазъм.  Отстрани,  на прилично разстояние, зад ниската каменната ограда на училището, при добра видимост, бяха заели позиции майките на момичетата. Незнайно от къде и кога, се бяха появили. Те внимателно наблюдаваха танцуващите. На другата вечер, щяха да докладват по пейките,  кой младеж, с коя от чуждите щерки е танцувал. На тези пейки, които и сега ги има във всяко българско село, се обсъждаха и неща, каквито няма да чуеш на общоселско събрание, или по радиовъзела. Правеше се обобщение на всичко, случващо се в селото и се прогнозираха последствията от едно, или друго събитие. Тези махленски събрания, бяха много демократични - всяка се изказваше колкото пъти си иска. Нямаше лимит на времето. Естествено, първа точка, понякога единствена, от дневния ред, бяха  забавите. Коментираше се всичко, което бяха видели и дочули на тях. Не рядко се правеха предположения за зараждащи се връзки, които, впоследствие, се оказваха  верни...   

  По неведоми пътища нашите връстници от другите села научиха за забавите  и започнаха да ни канят.   Веднъж, в една  есенна събота,  се съгласих  да отида в съседно село, на 5-6 километра. С няколко момчета се качихме на велосипедите и след двайсетина минути бяхме там. В читалищния салон  ни посрещнаха  почти всички неженени млади жители. Салонът в който два пъти седмично, ,прожектираха филми, беше станал известен  с това, че операторът веднъж закъснял за една прожекция, защото кравата му Анжелина се сдобила с теленце за втори път. Не успял да извърти цялата лента -  селото влязло в тъмния график. Наложило се да излезе с фенер на сцената и да разкаже края на „Неспокоен път“. И сега беше тъмно, но бързо токът ни влезе в положението... Започнах с любимото си танго „Добър ден, тъга“. После вдигнах темпото с много популярната  „Марина, Марина“. След това още няколко румби, валс и пак танго. Карах без почивка. Превъртях оскъдния си репертоар  няколко пъти, без това да правеше впечатление на никого, само на мен.   Вниманието на всеки  от танцуващите, беше съсредоточено върху  партньора. Някои оживено разговаряха, при друга двойка само момчето говореше, а момичето се правеше, че му е скучно. Човек, би си помислил, че девойката никак не се интересува от него... Докато не ги види,  в следващия танц, вглъбени в тих разговор...

 Не разбрах кога беше станало полунощ. Скоро токът щеше отново да спре и  трябваше да приключвам. Започнах да търся с поглед приятелите си. Нямаше ги. Като „вънкашни“, без много усилия, бяха склонили някои от по-освободените местни моми,  към усамотение... Трябваше сам да се прибирам - повече разочарован, отколкото доволен от приноса  си за събитието.   Приятелите ме изоставиха, не се запознах с никое момиче, даже едно мерси от организаторите не получих.Сложих акордеона на гърба и завъртях педалите ...

 Навън беше студено.  Карах и си мислих за много, предимно, не весели, неща.  Например, ако се посветя на музиканството, какво ли бъдеще ме очаква... Вече бях преполовил пътя, когато  видях  глутница кучета, които идваха насреща ми. Предвидих, че ще има заяждане от тяхна страна. Те много мразеха хора, които карат колело... Тичаха  редом с тях, мъчейки се да захапят краката им. Не веднъж са ме гонили. При разменени успехи... Сега, обаче, нямаше начин да не се докопат до крайниците, особено, ако са гладни. Можеха да ме свалят от колелото и да ме разкъсат. А ако това са вълци?  Мисълта ми отне и останалия  разсъдък. Въобще не ми мина през ума  да  обърна посоката и да се устремя натам, от където идвах. И да се съдерят,  нямаше да ме стигнат!  Това  преживяване щеше да остане моя тайна - за да не ме подиграват, с години напред... Подчиних се на първия импулс: бързо слязох от колелото, бутнах го в канавката и  ловко се покатерих на най-близкото дърво. Както подозирах, гадовете не ме подминаха. Застанаха под дървото и започнаха да лаят.  Освен от страх, треперех и от студ.   Есента,  беше мека и не бях облечен за метеорологичната  обстановка, която  се беше променила рязко. Допускам, че самият Минчо Празников е бил изненадан... Може-би бяха минали пет минути, но  на мен се сториха час. Гладните със сигурност, зверове,  не си тръгваха. Виках им да се махат, но те повече се настървяваха. Дойде ми на ума   да започна да свиря. Резултатът беше  плачевен - зверовете, които в началото помислих  за вълци, спряха да ръмжат  и сякаш се заслушаха в мелодията. Даже някои легнаха... Казах си за миг: „не съм толкова лош, значи“... Внезапно появилата се мисъл, роди идеята, да натискам  едновременно  всички клавиши. Настана невъобразим шум - вероятно хората от крайните къщи на двете села, са потръпнали в съня си.  Това ме спаси. Кучетата заскимтяха и се разбягаха. За щастие – в обратната на моята посока. Скочих от дървото, метнах се  на колелото и със скоростта  на професионален колоездач, полетях към дома. Тази вечер селото, а може-би и страната, изгубиха една изгряваща музикална звезда...