КАРАНИЦА - Маруся Николова

Току-що бяха приключили с обяда. Печката бумтеше, а по стъклата на прозорците се стичаха дъждовни капки. Чудеха се за какво да се скарат, защото им беше скучно. Това при тях бе обичайна практика. Ловяха се за гушите без значим повод. Топлината, свежият лъх на дъжда идващ от открехнатото горно прозорче и ситото похапване, не ги предразполагаха към дрямка и доволство. Не ги довеждаха и до депресивно състояние, та да замлъкнат с часове и дни, а подклаждаха желание за спор, избиващ в караница.

-                     Днес не ти се получи гозбата – започна пръв съпругът. – Нямаше достатъчно мазнина в нея, а и беше пресушена. Колко пъти да ти казвам да не я задържаш във фурната?!

-                     Да, бе как ли пък не! Точна си беше. Пресушени са ти сетивата, дето хич ги нямаш. Мазно искаш, да товарим черния ти дроб, той и без това е омазнен.

-                     Откога взе да ти пука за него, до вчера слагаше мас в сладко и солено.

-                     Защо се заяждаш? Така ли ще я караме през остатъка от живота си?

-                     Ами вземи, че се промени, бе жена!

-                     А ти да си останеш все същият, без корекции, защото си безупречен. И тази година не си измил добре бурето, виното пак киселее. До Нова година ще е оцет.

Мъжът отпи направо от каната и побърза да я опровергае. Но не беше преглътнал, задави се и се закашля. Тя го заблъска по гърба, с което го вбеси още повече.

-                     Е-ей, по-полека! Отмъщаваш ли ми? Възползва се от случая, за да ми потрошиш ребрата – развика се мъжът. – Трудно ти е да приемеш истината.

-                     Твоята истина! Моята е друга.

-                     И каква по-точно?

След минути „разговорът” вече беше далеч от добрия тон:

-                     Винаги и във всичко си прибързвал – дереше гърло тя, – и през ум не ти е минавало, че последиците са върху нашия гръб, на цялото семейство. Заради гордост напусна високоплатената си длъжност и се смъкна надолу, като от заледен връх. Взе ниска пенсия и сега се чудиш как да си купуваш лекарствата. Децата отраснаха, изпожениха се и се отърваха от теб, но аз не мога да те отлепя от себе си, като пиявица си. Де да беше си останал при палавото Гинче, но и тя не би могла да те изтърпи, с твоите притъпени възможности там, където са най-необходими...

-                     Давай, хлевоуста жено, – озъби й се той, и размаха десница. – Нека видим гадния полет на фантазията ти. Не пропускай обаче да споменеш и твоя Жорко, дето си поигра с теб и те пусна отвисоко, та уцели главата ми.

-                     А, виж това не отговаря на истината! Аз зарязах приятеля ти, а теб те заряза моята

приятелка. Разменихме се, но аз останах изиграната. Двамата се спогаждат по-добре от нас. Между тях цари мир и разбирателство. Трудно е да приемеш едно такова нещо, но ще ти го кажа. Той ми призна наскоро, че винаги е обичал само мен и ще ме обича до самия край. Такива са фактите!

-                     Какво каза? – настръхна мъжът и заситни с бастуна към нея. – Пак ли започваш да ме разиграваш или си правиш зла шега? С какво те привлича това конте? С тънките мустачки, бомбето и цветето в ревера ли? – той се приведе застрашително към нея. – Наскоро ли? Колко „наскоро”, би ли уточнила? Кога си се виждала с него? Мигар се срещате зад гърба ми?

Тя също се придвижваше с бастун, дори два – тип канадки, закрепени под лактите. Задният ход й беше труден. В случая невъзможен. Столът, от който се беше изправила я подпря. Не успя да направи маневрата и седна отвисоко върху него. Този трус не беше полезен за костите, наръфани от остеопорозата. Тя пребледня и изохка, а той захвърли бастуна си и обхвана раменете й:

-                     Скъпа моя, удари ли се? Как можах да забравя, че Жоро се спомина преди години, а Гинчето преди него. Ама и ти с твоето „наскоро”... Боли ли те, любов моя? Натърти ли свежата си плът?

-                     Нищо ми няма – усмихна се тя и го улови за ръцете. Целуна ги една след друга. – Забравих, че бяхме на погребението му. Нали си обичал само мен, както аз единствено теб? Блясъкът в очите й го покори и той я целуна с нежност. Тя беше всичко за него – хляб, въздух, вода. Докато я имаше, ще го има и него...

На вратата се показа санитарката:

-                     Пак ли се заяждат нашите деветдесетгодишни влюбени. От години сте в този дом и несе изяснихте. Време е за вечерята!