Пресяшката санска коза - Иван Иванов

От доста време не съм написал и ред. Понякога поглеждах листчето, на което съм нахвърлял някои неща, но постоянно търсех начин да отлагам. Намирах си различни оправдания и също като при недобрите спортисти, формата ми спадаше и сигурно ще видя зор с писането, а някой друг с четенето… Наложи се и малко да попътувам, един път прекосих Европата, че и втори път пак. И още малко прелюдия, пък дано не бастисам желанието ви за четене. Спомняте ли си Том Ханкс и героят му Форест Гъмп от едноименния филм. Странникът, по-скоро лудият, който тичаше от единия край на океана и когато стигнеше до другия, продължаваше отново и отново, събираше последователи, окуражаваше, а той просто искаше да стане известен, за да го забележи и открие отдавна напусналата го любима. Когато на финала вратата на училищния автобус се затвори, остана дълбокото усещане за това кой е луд и кой нормален. И аз искам да тичам, но не от единия бряг на Пасифика до другия на Атлантика и не за да бъда забелязан. По-скоро да препускам по безкрайните празни редове на белите листи, за да вдъхновявам към добро и да провокирам - кое всъщност е нормално – това, което мисля в главата си и чувствам в сърцето си или това, което виждам с очите си. От пътуването през Европа трябваше да напиша пътепис, все пак някой можеше и да го прочете случайно, а представете си, че стане някоя грешка и поне един го хареса! Въпреки че почти не съществува такава вероятност. Понякога случайно виждах или си спомнях за листчето с тези разхвърляни редове, както и бележките от една пиеса за военните и щурия кълвач, но се отпусках в някоя спокойна, следобедна, пъдарска, мисловна дрямка.

Между другото, близките отдавна ми казват, и аз вече го приемам напълно безрезервно, че съм болен от логорея. За неосведомените, това не е венерическа болест, може да звучи така подозрително наименованието, но, бъдете спокойни. Просто хора, които много говорят, страдат от логорея. Ето тук се крие и отговорът на въпроса защо толкова добре се разбирам с бай Мичо, комшията, бивш морски офицер, който има проблем с ушите, направо не чува. Аз не спирам с приказките, той пък не ме слуша, почти глух си е човекът. Добре че е писането, че да си оттуша с волности и излияния. Да му мисли обаче този, който ще го чете. Нормално е да ме обвинявате, защото какво се оказва като се потопи, така да се каже, човек в текстовете ми. Първо се откроява малката иронийка към мен самия, второ, вмъквам някоя и друга критика към властта и държавата, после вкарвам мило споменче от детството и близките си, добавя умни мисли и послания на видни и бележити хора, за да завърша пак с моите си пленени от езикова волност лакардии… И като прочета какво съм написал, сам се чудя и питам. Обръщам внимание, не критиката, а аз: “Това литература ли е, разказ ли е, есе ли е?“ И преди да ме е гръмнала и убила някоя собствена велика мисъл, е крайно време да започна. Но от къде? Добре.

И така, първо от умния човек. Един от моите любими автори и личности – Лий Якока. През далечната 1990 година ми попадна статия, част от книгата му “Откровено казано“. По-късно, разбира се, си я купих, както и автобиографията му, а след време и бестселъра му „Къде изчезнаха лидерите?“. Роденият в Америка син на италиански емигранти започнал от най-ниското стъпало на автомобилната индустрия, за да стигне до първи вицепрезидент на Форд. Американска мечта – ще кажат някои. Обаче го уволняват. Започва отново на ръководна позиция в почти фалиралата Крайслер, убеждава Конгреса да отпусне заем и за десетина години я превръща в изключително печеливша, озовавала се сред десетте най-мощни и влиятелни бизнес-компании на Съединените щати. На лекция пред студенти г-н Якока бил попитан как САЩ ще се справят с автомобилната инвазия на Япония. Без грам заобикалки, а по неговия си не съвсем дипломатичен и прекалено откровен начин, отговорил:

-   Бих им дал или бих ги накарал да приемат нашата правна система. Защото вместо да работим като тях, ние си губим времето и пилеем усилия да се съдим.

И така, да продължа моите писания със споменчето. Дядо ми Христо цял живот бил овчар и козар. Някъде през шейсетте години подкарал стадото и, без да иска ли, не знам съвсем точно, но козите влезли в земеделския блок и изпоизяли младите фиданки. Дошъл горският и му съставил акт за 500 лева, доста пари по това време. Дядо Христо отива при свой първи братовчед, известен и утвърден местен адвокат. Стига се до дело, съд, вещи лица. Баща ми разказваше години по-късно:

-         Ментраджийска работа са това, адвокатите, мамата си тракат. Извикаха вещото лице, представителен, стар, авторитетен доктор-ветеринар. Подучен от адвоката-братовчед на дядо ти и с цялото си достолепие, като почна: “Другари съдии, ние сме свидетели на един неоспорим факт. В резултат от полулацията (и добави и разните му там термини които никой не разбра), на този вид кози имаме първа генерация (направи театрална пауза и продължи устремно), втора генерация (и накрая силно впечатляващо), трета генерация на нещо уникално, а именно Пресяшката санска коза, която не бръсти, а само пасе и поради това не може да изяде фиданките на ТКЗС-то.

            Баща ми обясняваше как след като съдът приел без капка възражение едва ли не научната експертиза за наличието и утвърждаването на новата порода, дядо ми и компанията мощно отпразнували спечеленото дело в ресторант “Волга“. Не е ясно стигнали ли са парите, икономисани от глобата, да покрият  масрафа от почерпката, важно било новосъздадената като прецедент в култивирането Пресяшка санска коза. В такива случаи другият ми дядо, Иван, чието име нося, казваше: “Айдушка държава, име!“. А баща ми завършваше с “Ментраджии с ментраджии“. Може би имаше предвид адвокатите и юристите. Веднъж попитах Софрони Рацов, почти единственият читав, като човек и артист от Ловешкия драматичен театър:

-         Защо само ти и Стоянчо Драката не сте се пропили и алкохолизирали, а всички останали са се превърнали в бледи копия на парижкото бохемство и единствената им цел е по-голямо количество алкохол и безпаметно пиянство?

-         Знаеш ли – отговори ми Софрон – при артиста е така. Той лъже и мами първо себе си, след това и публиката. Той е в лъжовен свят, в който се бори със себе си и измамата. И колкото по-добре преодолява истината, толкова успехът му е по-голям. Той смачква своето собствено АЗ, дави го с алкохол, за да живее в този нечестен измислен свят.

            Повлиян от тези думи, разбирам защо адвокатите и въобще хората от юридическото съсловие толкова много пият, развратът е част от привилегията им на общуване, а ценностите им са толкова пречупени и опоскани. Няма да забравя как двама юристи, виден адвокат и изпечен следовател влязоха в ресторанта на семейния ни хотел. В живота си доста свинщина съм виждал, но тази е от най-големите. След час здраво пиене единият оповръща по масата, пода и т.н., а другия се напика на стола.

            Искам да ви припомня един виден и велик, ама много виден политик с изключително остър като бръснач прякор - най-големият юрист сред земеделците и още по-големият земеделец сред юристите. Мина напряко през лехите на бостана „България“ – това демократично движение, политика, власт, парламент, направо гази човекът с нахалство и без никакъв такт. И теб, Царю не бих искал да подмина, защото ти делегира на този свръхестествен човек и юрист права, като го направи председател на комисията по хазарта и комара. Разказваше ми един приятел, някога асистент в юридическия факултет, как по това време нашият човек учил задочно и за сметка на това доста продължително. Някакъв изпит при взискателен професор се бил закучил и все носел като безобиден подарък от родния Ловеч и завод „Велур“ кожени ръкавици. Веднъж, втори път, трети и т. н. Накрая професорът не издържал и казал: „Стига бе, човек, аз да не съм стоножка“…

            Следва нещо по-лично. Моя близка бе извикана в Районно управление на МВР. Ако някой е чел предишни мои неща, веднага ще каже че се заяждам с Румито, но тя вече не е министър, само си е пак в сферата на…, всъщност където си е ѝ мястото – пиара. Идвам си на думата за моята близка. В районното ѝ съставили предупредителен протокол да спазва законите на страната. Само че, не съм съвсем сигурен, но съгласно в чл. 53 на Конституцията всеки трябва да спазва законите на България, без да има нужда да бъде викан и предупреждаван. И нашият човек да вземе да каже на полицаите, на бъзик, разбира се, да напишат и на себе си по един предупредителен протокол. Те били толкова умни, че дори не разбрали шегата, дълго се пулили. Мислех си за тази, моята близка, много кадърен, способен човек и високо дърво, безмилостно брулено от жестоки урагани, удряно и прекършвано от чудовищни житейски мълнии. С обида споделяше за една спарушена от алкохол и злоба, деградирала морално, лакома адвокатка, автор на жалбата.

            Крайно време е да напиша нещо умно и се сетих за приятелите си - юристи. Изпитвам истинско уважение към Николов – докторът на юридическите науки, автор на редица книги и публикации в областта на правото. „Малката конституция“, както нарекоха един друг изключителен юрист, също доктор на юридическите науки. Не мога да подмина Чавдар – един от най-читавите и умни хора, с които имам привилегията да разговарям. Завършил математика, после и право, а понякога имам честта да ми изнася истински лекции по философия. В един от последните ни разговори си припомних какво се крие зад латинското наименование на правото – изкуство на морал и справедливост. Разказваше за наскоро проведена лекция на изключително способен преподавател от юридическия факултет, в която същият споменал, че е време да се отдели правото от законността, защото не всичко правово е законно. Даваше ми пример с Нюрнбергският процес, на който подведените под съдебна отговорност офицери на вермахта са отговаряли на разпитите, че са изпълнявали заповеди, а ако не ги изпълнят, нямало е да спазят закона.

-         Знаеш ли, Иване – попита ме Чавдар – коя е новата религия?

Усетил, че отговорът ще ме затрудни, продължи:

-          Правото, Иване. Правото е новата световна религия.

            Аз си мисля за отдавна забравената Пресяшка санска коза, останала само в някой прашасал от годините, пожълтял от времето, кой знае къде натикан том на окръжния съд и съживена в тези редове. То читава коза не остана, аз отделна порода търся. Е, Лий Якока сигурно още повече се кани на японците, както и на китайците, корейците и се чуди как да им вкара или начу… американската правова система. Ние, българите, пощуряхме да се съдим, само колко съдилища имаме - висши, средни, големи, малки, административни, касационни, специализирани, и тям подобни, да не пропусна някой, ще обидим хората. То човек се изморява, докато ги преброи. Разпъваме на кръст съдебната система ли, съдебен съвет ли. Абе, има някой за бесене, закриване, разтуряне – това съд, прокуратура, парламент, президент, държава. Да взема да спирам, че както съм почнал, ще приключим и с България, Европа, САЩ, Китай и всички разните му там големи държави като Македония например. И по-малките, и на тях няма да им се размине.

            Искам да завършвам, че сигурно трудно сте изтърпели моите нескопосани глупости. Последно морал и справедливост. Справедливост никога не е имало, не съществува и трудно ще я открием и ние, и поколенията след нас. Морал – на Ръ.Бъ. (също като република България) на оцеляването, сред мизерна духовност и деградирала вяра. Благодаря на проф. Слатински, който наскоро ми припомни за барон Мюнхаузен. Аз точно като приказния герой се дърпам за косата, пишейки тези редове  и си мисля, че по някакъв странен начин ще се измъкна от блатото на моите толкова тежки и тъжни мисли. Смешно, нали?