Защо не искам… - Иван Иванов

Преди Коледа в последния момент със съпругата ми решихме да гостуваме за седмица на децата в чужбина. И естествено, най-лесно открихме билети за пътуване само и единствено с автобус. Зарадвах се, че ще се видим със сина и дъщерята. И нашият дом, както почти всички в България, е белязан с травмите, раните и болките от мислите по заминалите деца. Аз и без това предпочитах да пътуваме с автобус –  качваш се на автогарата, удобно, топло, гледаш си по пътя и се любуваш. Със самолета – бързо, скучно и понякога драматично. Друго си е рейсчето –  двайсет и седем, двайсет и осем часа – и си там.

Първо Сърбия, ей къде е, почти се вижда. Белград, и айде нагоре към Унгария. Мислех си, със сърбин не можеш да не станеш приятел, стига да поговориш само няколко минути. Много пъти съм писал какво ни отличава нас българите и тях в доста уж разместените и пообъркани балкански граници. И стигам до прекрасния разказ на най-добрия днешен сръбски писател за двамата приятели, направили си много хубави ресторанти един срещу друг, през улицата. В един и същи ден ги открили. Към десeт часа Душан отишъл  и попитал Драган:

- Има ли работа?

- Няма.

- Тогава дай една ракия – и оставил едно евро.

След час Драган отишъл да види приятеля си, провел се същият разговор, който завършил пак с ракия и едно евро. Така до вечерта по няколко пъти. Изводът е, че това е Сърбия, където може да се изпие толкова много ракия само за едно евро. В Унгария запомних една бензиностанция, на която спряхме към полунощ. Австрия и нея минахме по тъмно. Трудно събуждащият се Мюнхен ни отпрати набързо, Улм още по-набързо. Щутгарт го подминахме пренебрежително – нямаше пътници да слизат там. До обяд мъглата създаваше мрачно усещане и имах чувството, че целият ден ще бъде едно протяжно дълго утро. Когато по обед преминахме Кайзерслаутерн и доближихме Люксембург, слънцето направи плах опит да се покаже и бързо се скри. Предстоеше дълго чаканата година и половина среща със сина, дъщерята и приятеля ѝ. Вълнуващо топлите Бъдни вечер и Коледа и усещането за празник.

В Люксембург не може да не направиш сравнение с Велико Търново, много ми заприличаха тези два града един на друг. По улиците срещах много, учудващо много и осезаемо преобладаващо хора от Африка, Арабския свят, Азия. В един момент споделих раздразнението си, нали повече от десет години съм горд европеец и в мен заговори чувството на някакво превъзходство - как са се промъкнали и как едва ли не са превзели това свято кътче от стария Бенелюкс – основата на днешната обединена демократична Европа. И се укорих. Защото много от тези хора са намерили сила, смелост, решителност и са успели да се измъкнат от нищетата, глада, войната, верската нетърпимост, изстрадали са дългия път, свързващ тези два разделени свята. Докато те са преодолявали и невъзможното, аз, пъзльото “се натисках като пръдня в гащи“, както казваше майка ми и не смеех от страх пред неизвестното даже и да си помисля какво бих правил и как бих оцелял на това чуждо място.

Синът ми има едно приятелче, футболистче – много талантливо, дребно, бързо, технично, стигна и до младежкия национален отбор. Но с огромен недостатък – доста прекалява с алкохола. Предстоял решителен мач. Вечерта отборът бил на лагер-сбор, хапнали и - по стаите. Обаче на сутринта, нашето момче се прибира кьоркютук пияно от нощните забавления. Треньорът го срещнал ядосан:

- Защо бе, момче, аз толкова разчитам на теб днес, как можа?

- Виж какво, тренер – оправдал се подпилият талант – прибирам се след вечерята в стаята. Окъпах се, лягам си и малко преди да заспя, животът ме хваща и ме дърпа за ръката…

Ей така ме задърпаха за ръката моите тежки мисли на връщане към България. И там, някъде към Сърбия, се сетих как баща ми разказваше за  своя дядо – комунистът, активният борец против фашизма и капитализма, лежал в затвора преди девети септември. Предстояло да разстрелят един антифашист. Стражарите го повели, а от килиите му подвиквали: “Кураж, Кочо“.

- Те ще го трепят – говореше баща ми – ама „Кураж, Кочо“!

Е, мен няма да ме бастисват в моята си мила Българийка, въпреки че, де да знае човек. За всеки случай, на влизане в Калотина си казах: “Кураж, Иванчо“.

И сега ще разкажа нещо интересно, но предварително се извинявам, ако ви заприлича на политическа провокация. В случай че някой почне да прави разните му там аналогии и сравнения, си е изцяло негово решение, мнение, усещане. Лети един самолет и Първият пилот (вече виждам как почвате да си мислите нещо, но много моля да не ме скарвате с властта) извикал в кабината старшата стюардеса, напрасканата и наперена Кака К. Ще помоля да не се смеете, защото положението и без това е доста драматично.

- Виж – казал летецът – самолетът гори. Нали разбираш, ако можеш да успокоиш пътниците.

Отишла стюардесата Кака К. в салона с пасажерите, усмихнато и ведро кокетно заявила:

- Уважаеми пътници, ако обърнете глави към левите прозорци, ще си сваля сутиена.

Всички погледнали наляво, никой не обърнал внимание, че двигателят гори. Обърнали се и… о, прелест.

- Уважаеми пътници – продължила Кака К. – ако обърнете глави надясно през прозореца, ще си събуя прашките.

Отново всички погледнали надясно и пак не забелязали, че и десният двигател гори. Обърнали се напред и ооо… още по-голяма прелест. Обаче в този момент самолетът паднал, разбил се, и отляво, и отдясно хвърчали ламарини и тенекета. Някъде изпод руините излязло костюмирано, с папийонка, старче конте. Поизтупало праха от панталона, стегнало се, оправило костюма,  поклатило глава и казало:

- Ега ти курвенския номер!

 Сега разбрахте ли защо не искам да летя на българския самолет. И защо не искам да гласувам.