ПОД КЪПИНОВИЯ ХРАСТ... - Надежда Павлова

На къпиново трънче

Любовта се рани.

Беше тъжно, трагично

и ужасно дори.

Аз я гушкам и милвам,

тя присвива очи...

И дори ме прогони:

– Изчезни!... Изчезни!...

После взе, че притихна.

Преброи май до три.

Даже май се усмихна,

но не знам... Може би...

Запристъпя към мене,

утешена почти

и внезапно попита:

 – Ти Надежда ли си?...

Ах, ти, малка щуралке,

уж до мене вървиш,

уж от тръни ме вардиш,

а залитна ли - спиш!

 – Аз съм. Аз съм Надежда. - казах ѝ.

Я ме чуй,

ти накриво не гледай,

а вземи се обуй!

Очилата сложи си!

Стига вече каприз!

И внимавай за тръни,

в къпинака си - виж!

 

Тъй, спогледани двете,

се разсмяхме тогаз.

Аз подадох ѝ чехли...

Тя на мене - компас...