ПРАСЕТО СЪС СИНИТЕ ОЧИ - Антония Атанасова

Повече от час вървяхме с раници на гърба по загретия от жаркото слънце асфалтов път и мечтаехме по-скоро да стигнем гората. Но тази мечта ни изглеждаше все по-далечна. Най-сетне туристическата маркировка ни отведе на отъпкана тясна пътека през безкрайно ширнала се ливада, ала и тук жежката мараня продължи да ни преследва. Всички мълчахме умърлушени и гневни на слънцето, но най-вече на себе си. По някое време една млада жена рече:

- Искате ли да ви разкажа нещо?

„Как й се говори при тези температури?” – си помислих аз, но разсеяно отвърнах:

- Давай, разказвай щом си решила.

-   Баща ми дълги години отглеждаше прасета – започна тя.

-   О-о-о! В този пек и … прасета…

Без да обръща внимание на моето недоволство тя продължи:

- Веднъж се роди прасе със сини очи.

Това вече възбуди моят интерес. Не бях чувала за  синеоко прасе.

-   То имаше завиден апетит, ядеше всичко. Порасна голямо прасе и дойде време да го употребим съгласно традицията. За всички ни беше ясно, че двама-трима човека няма да се справят със задачата. Събра се роднинският съвет и твърдо реши – повече хора ще трябва да вземат участие в тържественото събитие. Включително и жените. Аз имам две братовчедки, едната е руса със сини очи, а другата – силно чернокоса. Те също влязоха в списъка на удостоените. В уречения час призваното роднинско войнство се събра в нашия двор. Кой как може зае стабилна позиция, очаквайки появата на прасето. Братовчедът отвори вратичката на кочината. Най-напред се показа една зурла, после се завъртяха две любопитни сини очи. Огледа се прасето наляво-надясно и удари спирачки. То не искаше да излезе от уютния си затвор! Баща ми откърти една страничка дъска и вратата се разшири. Братовчедът се засили да метне примка върху прасето, но то изведнъж се почувства достойно за свобода, блъсна освободителите си и с неподозирана активност изхвръкна на двора. Братовчедът остана безкрайно изненадан с въже в ръката. И тогава се пробуди първичният ловен рефлекс на моята рода…

Ние крачехме, любопитно заслушани в разказа на нашата спътничка.

- И какво стана после? –отново попитах аз.

-   Започнахме да махаме с ръце, да скачаме и да надаваме бойни викове с всяко приближаване на прасето. Горкото, то явно беше изумено от необичайното човешко поведение. А може би се досещаше за нашите пъклени планове, тичаше в галоп и търсеше слабо място в редиците. И го откри! Насочи се право към русата братовчедка. Явно беше забелязало сините й очи.

Ние гръмко се разсмяхме.

- Да! – рече нашата спътничка. – Вие се смеете, ама на прасето не му беше до смях. В стремежа си да напусне нашето злокобно обкръжение, в един миг то промуши глава между коленете на братовчедката и най-неочаквано я метна на гърба си. И тогава стана тя, каквато стана! Прасето набираше скорост с квичене, защото искаше да се отърве  от новоизлюпената си ездачка. Братовчедката вееше руси коси и пищеше, колкото й глас държи, защото искаше да слезе, но не знаеше как. А всички ние крещяхме щастливо възбудени,  защото такова невъобразимо представление всеки ден не се случва.

 - И какво стана по-нататък? – нямах търпение аз.

- Братовчедката вместо да скочи в движение или поне да падне прилично, се държеше здраво за опашката на изуменото животно. С неподозирана прецизност тя продължаваше да изпълнява зрелищния си номер, пазейки равновесие обратно на свинското движение. Какво да се прави?  Блондинка!

Сега вече всички се тресяхме от неудържим смях. Брюнетките гледаха победоносно, а горките блондинки се чудеха дали в създалата се обстановка е редно да се включат във веселието или просто да се засрамят. Аз продължих:

- И какъв беше краят на тази история?

-   За братовчедката беше хепиенд, дори се сдоби с подходящ прякор. А прасето получи своето ново и последно амплоа в хранителната верига…

Погледнах към нашата сладкодумна разказвачка. Тя съучастнически ми намигна. В същия момент осъзнах, че пътечката неусетно беше ни извела от непоносимата жега направо в хладната прегръдка на гората…

Тази случка ще помня винаги, но за всеки случай я записах за моите добри приятели, които тогава не бяха с нас. Всичко, разказано за прасето и хитро проведената смехотерапия от нашата спътничка беше истина. За доказателство съм запазила и снимки на участниците в похода, но не и на синеокото прасе. По разбираеми причини него отдавна го нямаше.