НА КОЛЕНЕ ПРЕД БЮРОКРАЦИЯТА - Георги К.Спасов

 

    Гордея се със себе си. Днес имах среща с бюрокрацията в КАТ и след неколкочасова борба успях да заявя подновяването на свидетелството си за управление – СУ. Когато отидох сутринта в КАТ-Пазарджик, опашката беше извън помещението с гишетата. Върнах се вкъщи, казах си, че след обяд ще е по-спокойно. Почти познах. Опашката вече се беше посвила вътре, пред гишетата, а те бяха само две. Тук нищо не се е променило отпреди 30-40 години – същите гишета, същите решетки, същата неяснота какво трябва да направиш. Питах един-двама какво се изисква за моя случай, но те ме гледаха безизразно. Наредих се на едно от двете гишета. Чаках търпеливо и се вслушвах в разговорите около мен. Една жена говореше на италиански с мъжа до нея, по-възрастен. Млад мъж разпалено обясняваше, че къщите в с.Цар Асен стрували 5 х.лв. „Големи ей, на два етажа!“. „А знаете ли колко труд, колко лишения, колко неприятности е струвало това на собствениците?“- намеси се някакъв възрастен човек. Младежът не знаеше. „Ама вижте какво…“ – започна друг човек, но в този момент стигнах до онзи заветен отвор, приклекнах – щото така са го измислили, та да клякаме пред Бюрокрацията, –за да ми съобщи момичето, че трябва да отида първо на другото гише. Отидох. Чаках. Беше горещо. Над главите ни неохотно се въртяха с охлювска скорост два тавански вентилатора. Добре облечен мъж на средна възраст каза на всеослушание: „Бил съм в Гърция, бил съм в Германия, бил съм във Франция…абе къде ли не съм бил, ама такова нещо като у нас никъде няма“. „Ами да си останал там, бе!“ – репликира го някой, явно ядосан от чакането. „Ама аз пак ще отида, то тук не се живее“...Някакси тези хора започнаха да ми стават близки. А като видях и какви такси трябва да заплатим, не се стърпях: „ Охо – рекох с възхищение, - аз съм бил на намалена такса!“ „Защо?“ – попитаха ме. „Ами имам повече от 58 години!“ „Е, това си е предимство“ – засмя се една жена. Най-сетне приклекнах и пред това гише. Взеха ми медицинското свидетелство, личната карта, талона, свидетелството за управление…попълних някаква декларация – дори не я и прочетох – после ЗАЯВЛЕНИЕ за подновяване на СУ-то си, после още едно заявление, за което трябваше да напусна опашката, за да видя „образеца“ на една маса; върнах се, приеха ми документите, хайде пак на първото гише, оттам ме попитаха дали искам бърза или обикновена поръчка – обикновена, разбира се, оттук ме препратиха да си платя таксата в банката, която е извън това помещение /ей,ама тези банки нахлуха във всички държавни учреждения, където се събират такси, и като същински кърлежи ни работят по най-бандитски начин, предполагам даже, че това не е законно/, та отивам там и пак опашка. Човекът пред мен заяви на касиерката, че след отпуснатите му 10 години май вече няма да му се наложи да си подменя документите. „Ще се наложи – успокоих го, - ето ме и мен, по-възрастен съм от вас, пък се надявам и на други 10 години“. Абе, махна с ръка човекът. Но аз приятелски му обясних, че има още много години пред себе си, пък най-хубавото, рекох му, щото виждам, че не обичате бюрокрацията, че по-нататък ще ви издадат лична карта, която е безсрочна. „Верно?“ – учуди се човекът. „Ами верно е, моята е такава, голям кеф“. Той си плати, след това и аз, но вместо 11 лв., каквато е „бонусната“ ми такса, ми взеха 17 лева. Хайде обратно, пак на първото гише, таман да пъхна главата си в онова квадратно прозорче, то хлопна, щото дошло време за почивка. Изчаках я. Взеха някакви копия от фактурите за плащане и ми казаха да отида зад онзи ъгъл, при бялата кабина, за да ме снимат. Отидох, влязох, снимаха ме, даже изглеждах добре, дадоха ми бележчицата с датата, на която да дойда да си взема СУ-то, и си тръгнах. Сега съм на 100 грама ракия. През цялото време си мислех за нея.