НАСТРОЕНИЕТО - Георги К.Спасов

Полегнал съм под една от трите ми череши, загледан в клоните й, люлеяни от чепинския вятър. Не мога да спра да се удивлявам на това чудо: да се разхождам между овошките, засадени от мен и жена ми преди години, вече станали големи и започнали да дават плодове. Та опитвам аз от черешите – големи, сочни, плътни и ме обхваща една особена, някои биха я нарекли еснафска наслада. Ай, викам си, започвам да приличам на кулак, остана да ме запокитят в ГУЛАГ. А вятърът, същият, духа, люлее клоните, черешите ту се появат, ту се скрият измежду листата и ми е толкова хубаво, че се изчервявам от срам, че ми е хубаво. Ще ми се да благодаря някому за това чудо, може би ЛИЧНО на Бойко Борисов, или на Корнелия Нинова, или на Меркел, или на Путин…Пък се сещам, че те нямат вина или принос за черешите ми, за градината ми, за тревата, която кося през седмица и заради която съм сменил вече три косачки. Абе вземи си бензинова, викат познати, бе не искам, отговарям им, ще ми мирише на бензин…такива работи. И пак гледам, така както съм си легнал на тревата, нагоре към черешата, току кацне някоя птичка и клъвне от най-узрелите, ама не се обаждам, да яде, и тя душица носи. И изведнъж: „Бе ти що не береш череши, бе!“ Над мен е надвиснала като тъмна заплаха жена ми, прилична на онези гадателки по телевизията, които те питат кога си роден и тутакси ти казват какво ти е и дали ще стане онова, което искаш, или не. Със сетни сили се изправям, навел виновно поглед, приклекнал с единия си крак, та изведнъж си сещам за оная картина от руски художник – „Опять двойка“, с горкото момче, върнало се вкъщи с поредната слаба оценка и посрещнато „на нож“ от родители, сестра, баба и дядо… „Нали щеше да береш череши, за да направя някой буркан компоти, а?“ Вземам стълбата, подпирам я на ствола, вземам и една кофичка с кука на нея и айде, стъпало по стъпало, нагоре към клоните