Изповедта на една свекърва - Петър Донкин

Синът ми, Господ да го пази,

си взе жена от грàда,

в мирно време го загази

и сега горко си страда.

Снаха ли е, да се опише,

както казал е поета 

разровиш ли, мирише,

тежко на рожбата ми клета!

Бих описала я с кратка строфа,

но затова пък силно драматична,

тя не е жена, а катастрофа,

трагедия по Шекспирски епична!

Накарай я едни яйца да спържи,

и гледай ѝ в кухнята сеира,

загарят, не можеш ги остържи.

синът ми от глад ще си умира.

Баница започне ли да меси,

настава ден апокалиптичен,

кухнята по Рихтер ми се трèси

от натиска ѝ сеизмичен.

А пък всеки ден облича

тесен клин по яките си бèдри,

та кой ли мъж ще я обича

с крака като тополи едри?!

Като започне да говори,

сякаш стреля с картеч,

как пък с часове не се измòри

да държи пред всички реч?

И отказва да ми каже "мамо",

а обръща се към мене анонимно,

ах, да ми падне само,

ще ѝ пожелая някои неща интимно.

Но търпя и зъби стискам,

усмихвам се почти угодно,

да я хвана за гушлето искам,

но още не намирам време сгодно.

Да е бурен, човек да я оплеви,

но тя е за сина ми цвете нежно,

нищо, че и двете ѝ ръце са леви,

той обича я безбрежно...

Това е съдбата на свекървата,

кръст  тежък и труден,

но не съм последна, ни първата,

нося го заради сина си... чуден!