Игра на време - Иван Трифонов

 

            Грейди натискаше бясно бутоните на една от многото клавиатури. На екрана пред него се ширеха различни символи на на черен фон.

            -Хъм - мрънкаше си той. - Може би, ако намаля обратнатa тяга...

            -Наполеон не бил толкова нисък, колкото го описват - чу са нейде зад Грейди, но той продължаваше все така пламенно да натиска копчетата и да прошепва нещо на себе си.

            -Разбира се, аз съм едва метър и половина висока, но той си беше внушителен. Една глава над повечето от офицерите в щаба му. Сигурно затова е привличал вниманието на другите толкова лесно. Какво мислиш за това, татко?

            -Да, да, чудесно. - мъжът в бял комбинeзон бе все така съсредоточен в работа си. - След малко ще приготвя вечерята.

            Момичето се приближи към работещият. Тя беше сложила ръце зад гърба си и правеше широки и бавни крачки, опитвайки се да надникне зад екрана.

            -Корсиканският на Наполеон беше много труден за разбиране. Но може просто френският тогава да е звучал така.

            Грейди спря неочаквано. Първоначалните думи на момичето в комбинация от последните такива образуваха лавина, която стремглаво затрупа всяко нервно окончание. Той бавно отпусна ръце отстрани и се извърна към дъщеря си.

            -Надявам се, че ми говориш за някой исторически филм, който си гледала.

            -Не, не. Аз и Фредрик използвахме машината тази сутрин, докато спеше. - каза без никакъв свян Теа, въпреки че Грейди очакваше точно обратната реакция.

            -Качила си Фредрик в Темпралния трансформатор?! - бащата изричаше думите с повишаваща се градация.

            -Това е машина на времето. Не е Темпрален трансформатор, не е Дименционален телепортатор, а машина на времето. Трябва да започнеш да опростяваш нещата.

            -Момиченце, отговори на въпроса ми!

            Теа, скръстила ръце, само извъртя очи и реши да отговори на приближаващия се към нея родител, чието настроение не изглеждаше да е в цветуща фаза.

            -Да, качих Фредрик в машината, но само защото той не ми вярваше.

            -Е, тогава всичко е наред. Не ѝ вярвал и тя го пуснала в проекта на живота ми. - Грейди крачеше напред назад, като сякаш обясняваше на невидима публика.

            -Татко, колко кафе изпи днес? Знаеш какъв ставаш след третата чаша. - Теа изрече с подозрение.

            -И какво, предполагам, че Фредерик вече е казал на половината квартал и всички след малко ще дойдат, за да изкарат незабравима събота с моя таен проект. Защо да не извикаме и медиите, те също ще направят спонсорите ми да са на върха на щастието, че нашата тайна е всеизвестна.

            -Не, няма такова нещо. Фредерик каза, че ще остане. Изостава с френския и иска да си го подобри.

            Момичето отговори напълно доволно от себе си, докато от баща ѝ се изтръгна едва доловим болезнен звук.

            -Искаш да кажеш, че си качила дванадесет годишния си съученик в Темпралния трансформатор...

            -Машина на времето, тате.

            -Теа! Добре, качила си го в машината на времето заедно с теб и си сметнала за нормално да го оставиш в някоя от кампаниите на Наполеон, в една от най-размирните епохи в историята?

            Зададеното от Грейди не беше въпрос, въпреки че бе така структурирано. Той повтори точно случилото се по-рано днес, преди да се събуди по обед, както беше навикът му.

            -Тъкмо бяха превзели Виена, не разбирам какъв е проблемът.

            -Проблемът е, че ако Фредерик направи каквото и да било по-значимо, то историята може тотално да се промени. Може ние да не съществуваме.

            -Тогава как водим този разговор?

            -Не е там въпросът.

            -А и нали това е само теория с промяната на историята - изрече доволно от себе си момичето. - Ето, добра въжможност да го провериш.

            Грейди гледаше дъщеря си безизразно няколко секунди, след което въздъхна и почна да отваря чекмеджета наляво-надясно из лабораторията си. Същевременно с това, слагаше изваденото в джобовете или го връзваше по себе си.

            -Та в коя година решихте да посетите Наполеонова Франция?

            -1809, тате. Знаеш ли, машината пази последните няколко дати, които са въведени. Трябва по-добре да познаваш собственото си творение.

            -И ти си мое творение, но също толкова те познавам. - отговори все така забързан бащата.

            Той се настани в сфероиден уред с четири седалки, като натискаше различни копчета и дърпаше множество от ръчки. От своя страна всяко негово действие активираше нещо по свероидната машина, тъй като се появи бучене, което ставаше все по-непоносимо.

            -Сложила ли си си датчика за завръщане - Грейди запита дъщеря си.

            -Никога не го махам. Това е най-готината гривна, която притежавам.

            -Тогава скачай вътре.

            -Наистина ли?

            -Няма как разбера къде точно си го оставила този твой Фредерик, а и едва ли бих го разпознал.

            Момичето с вик на радост скочи върху свободната седалка до баща си и след последното щракване на копче, те вече не бяха в лабораторията. Озоваха се пред кралския дворец във Виена.

            Докъдето стигаше окото се белееха палатки и мъже в сини униформи крачеха напред-назад около тях, къде с някаква цел, къде просто доволни, че кампанията срещу петте коалиции е завършила успешно със слава за Франция и техния водач.

            -Като да търсиш игла в купища други игли - въздъхна Грейди, който се опитваше да овладее първоначалния шок върху вестибуларния апарат.

            -Дали да не се провикнем с името му? - запита Теа.

            -Не искаме да привличаме вниманието на хиляди въоръжени мъже, нали?

            -Предполагам, но доколкото познавам Фредерик, все ще изпъкне от някъде. Той е голям шемет.

            Още не изрекла думите и от дясната им страна се чу врява. Мъже се изправяха постепенно покрай огнищата, на които се топлеха, за да разберат какво става. Малка фигура във френска военна униформа си проправяше стремглаво път сред палатките и се насочваше право към Теа и Грейди. След него тичаха група френски офицери и видът им не предвещаваше нищо добро за малкия беглец.

            -Ето го, казах ти, че ще изпъкне отнякъде - изрече момичето.

            Без да губи време, Грейди натисна нещо на своята гривна и в същия миг тримата бяха обратно в лабораторията. Фредерик се беше пльоснал по лице, тъй като режимът за връщане го беше хванал в неговия бяг. Все още под контрола на адреналина, той се изправи и оживено започна да крещи.

            -Те ще нападнат Русия, трябва да предупредим някой.

            -Това е всеизвестно, тъпчо. Има го в учебниците по история. Затова ли беше цялата врява и те преследваха всички.

            -Не, заради това глупаво копие. - Момчето показа това, което беше държало в ръцете си през цялото време - върха на копие.

            -Откраднал си "Копието на съдбата"? - лицето на Грейди беше добило розови отенъци и това явно не беше от пътуването във времето.

            -Всички имаха оръжия, само аз не. А и тази реликва едва ли ще трябва на някого.

            -Татко, знаеш ли, че според легендата, копието е давало непобедимостта на Наполеон.

            -Знам, дъще. - Грейди стоеше фокусиран в копието пред себе си и се мъчеше да нареди логически случилото се сега, спрямо познанията си по история. -Теа?

            -Да, тате.

            -Засега да не казваме за станалото на мама.