Баба Тодорка - Иван Трифонов

 

Офисът на фирмата се намираше в централна част на града. Не беше в луксозна нова сграда, но всичките помещения бяха добре подържани и обзаведени практично. Стаята на „Човешки ресурси” не правеше изключение – две букови бюра, множество етажерки, изпълнени с подредени по азбучен ред папки в различни цветове. Не липсваха и малките удобства като кафе машина и малък хладилник. Днес обстановката в стаята бе леко променена, тъй като един от столовете за гости беше сложен в средата на стаята, точно срещу двамата служители на фирмата.

-Теодора Стоименова? – прочете в листа пред себе си едната от фигурите зад бюрото. Това беше старшият служител в ресурсния отдел. На лицето му бе изписана сериозна физиономия на професионалист, въпреки че сам съзнаваше абсурдността на своята позиция. Младият му колега от дясната страна не правеше изключение. Не рядко се хвалеше с това, че беше се захванал на тази, както той я наричаше „сладка работа”. И наистина за него тя бе такава, тъй като работата вършеше основно началникът му, докато неговата единствена роля бе да вдига телефона - по-често за лични разговори.

-Баба Тодорка – се дочу от стола срещу бюрата.

-Моля?

-Баба Тодорка ме казват, момче.

-Госпожо Стоименова, какво ви накара да кандидатствате при нас.

-Ми какво, той дядото работи при вас, защо и аз да опитам. Знаете, пенсиите са малки, трябва да се изкарват парици.

-Наистина съпругът ви работи за нас. Но не мислите ли, че това е работа основно за мъже.

-Че какви мъже бре момче. Нали го знам дядото, само седи по цял ден и се опитва да не заспи. Защо и аз да не мога да я върша тази работа.

-Но работата като охрана, изисква силна ръка и решителни действия.

-Аз съм си решителна, за некое друго левче ще пазя като пепелянка. Момче да те питам, ти нареждал ли си се зад гишето за пенсии.

-Не съм, госпожо.

-Е, не си. Тогава за каква решителност и силна ръка ще ми говориш. Там е борба на живот и смърт. Трябва да си постоянно нащрек, за да не те прередят или за да не изтървеш сгоден момент ти да прередиш. И няма правила – лакти, колена, изкуствени зъби – не е шега работа.

-А освен чакането за пенсии, какъв сходен опит имате в тази сфера? – се измъкна от нетрепващия началник на „Човешки ресурси”.

-Момче, ти как ми говориш, все едно си някой професор. Много се изучихте всички значи. Ама, баба Тодорка не е проста. Тя колкото е видяла...ехей. Нищо не знаете вие младите. Че аз и руска армия съм посрещала, в цех за снаряди съм работила, да знаеш колко тротил е минал през тея две ръце.

-Това означава ли, че имате опит с огнестрелно оръжие.

-На грешната баба задаваш този въпрос, момче. Че колко врани съм утепала с пушката на дядото, че една година даже ми дадоха да гръмна прасето. Окото ми не мигна, ама тя баба ти крадците и прасетата за едно и също ги има.

-А имате ли документ за това?

-Че убих прасето ли?

-Не, за притежание на огнестрелно оръжие.

-Па, нямам. Но какво е лист хартия – или си го можеш или не. Ти колкото документи имаш, сигурно и една кокошка не можеш закла. Но аз разбирам, ученото си е учено, трябва и таквизи хора да има.

-Някакви други документи, доказващи опита ви?

-Документи, та документи. Като ти казва баба ти Тодорка, че може да върши работата, пак се дърпаш като магаре в бостан. За кръста ми дадоха последно документ за инвалид.

-Инвалид?

-Втора степен.

-Това няма ли да ви затруднява в охраняването?

-Че нали само на един стол ще седя? Намерете ми едно телевизорче, аз сама ще си донеса преждата и куките.

-Нали разбирате, че това ми е работата и съм задължен да ви задавам подобни въпроси? – изрече с характерното си безразличие началникът. Сякаш по време на цялото интервю единствените мускули, които използваше, бяха тези на устата му, докато задаваше въпросите си.

-Разбирам момче и ти от нещо трябва да живееш. Ама колко още ще ме разпитваш, че са пуснали евтин хляб, не бива да го изтърве баба ти Тодорка.

-Последен въпрос – къде се виждате след пет години?

-О-о, то с този кръст и по-малко ще ми трябват. Пък знае ли се? И след пет години може да сме живи и да си работим като охрана – срамна работа няма. Може ли да тръгвам, че хляба...

-Разбира се, стига колегата ми да няма още въпроси.

            Думите на началника не достигнаха директно до мозъка на младия му колега. Но след като все пак това се случи, той инстинктивно посегна към слушалката на телефона, осъзна се и се усмихна.

-Мисля, че всичко е наред.

            Всъщност излъга, не мислеше абсолютно нищо. По този начин започна кариерата на баба Тодорка в охранителния бизнес. Кариера изпълнена с напрежение, интриги и кръвопролития по любимите ѝ телевизионни сериали, които тя следеше неотменно с плетка в ръка.