Историята с контакт - Недялка Арнаудова

 

Сашка Конташка е обикновен контакт, поставен на необикновено място. Запознахме се в един културен дом в родния Бургас. Съмнявах се, че на моята възраст  /50 +/  ще има още  какво да ме учуди, но тази гениална инженерна мисъл отвя всичките ми съмнения. Сашиту  мирно съжителстваше с Бачо Киро от една репродукция на стената. Не зная защо Бачо Киро ми приличаше на Георги Сава Раковски и защо пред него имаше Библия, нож и револвер. Заклеваше ли се, други ли щеше да заклева, а не е стигнало мястото на платното, нямаше как да разбера, защото липсваше името на твореца. Ще кажете, няма място за хора, а има място за контакти, но аз няма какво да ви отговаря .

Та, в културния дом в тази артистична обстановка с изящни платна, пиано, симфонична музика и книги Конташка беше толкова не на място, че аз  се влюбих в нея от пръв поглед. Но не както се влюбваш в мъж (защото може да трае мимолетно), а в бижу, или в ,,страшна рокля“.

Забравих да спомена, че в дома има уникален бар с бърбън и фризер с италиански сладолед. Точно този фризер обслужваше Сашка.

Историята й ми разказа моя приятелка по чашка и перо. По време на ремонта Сашка Конташка  събирала прах с другари (някои още в целофан) в кашон в склада. За малко да стане интимна с един контакт с капак, но той бил твърде бял, а тя от негроидната раса и се бояла, че децата им ще приличат зебри, или далматинци, или ще се родят с половин капак, защото тя си нямала такъв.

На двадесет и първи юни тази година (първия ден от лятото)  тя се появила на сцената с целия си блясък и великолепие. 

Естествено, че мястото й в картината, а камо ли до Библията и револвера не е най-подходящото, но е най-впечатляващото. Тук тя се радва на внимание, учудени погледи и аплодисменти. Някои я зяпат толкова безцеремонно,  че започнах да ревнувам и мислих да я оградя с въже като произведение на изкуството. Да цъкат с език, без да пипат.

Идвах всеки ден през отпуската си, уж да си купя книга с автограф, уж да поговоря със съмишленици… Седях с часове,  наблюдавайки я. Седях и мислих за живота, любовта и абсурдите. Веднъж дори опитах да осъществя пряк контакт, като я помилвам (все едно забърсвам праха) с пръсти. Не бях съчинила и ред, но не можех така да си тръгна за Англия.

При мен, както при повечето пишещи, музата идва след някоя и друга чаша. В никакъв случай не искам да си помислите, че с колегите членуваме в едно друго сдружение, дето ги наричат ,,анонимни“… Просто алкохолът ускорява мисловните процеси. След третото питие моите се бавеха, губиха някъде и фъфлеха. Затова приятелката ми беше нащрек. Точно след второто уиски, на границата между  опиянението и умопомрачението, започвахме да говорим за поезията, поетите и издателите. Издателите го отнасяха, тези изедници, които спонсорираха само техни автори, а нас оставяха да се блъскаме по конкурси. То пък едни конкурси, нагласена 

работа. Печелят едни и същи, тук там четеш ново име, но  с позната фамилия. Викахме, спорихме… ,,защото в спора се раждало истината“… Ще се роди, ако можехме се чуем...

И така две седмици:

Плаж, викове, безсмислени спорове и напъни да напиша поема за своята муза.

Последният ден преди да се сбогувам бърбънът ли, безизходицата ли изиграха своята роля и аз съчиних, вместо поема, заглавие на репродукцията:

,,Бачо Киро радетел за енергийно независима България“.

Поръчах луксозна табелка с него на художника от дома и с гордост я поставих пред Сашиту. Това беше моят подарък. Пратих й въздушна целувка, накарах я да ми обещае, че ще ме чака до другото лято, пуснах една сълза и се сбогувах. Можех вече спокойно да се връщам в Англия.