Господин и Госпожа Слънчеви - Емилия Илиева

-          Хайде Жоре по бързо !

-          За къде да бързам ? Има още време, остави ме да изпуша още една цигарка.  – каза Георги Слънчев

-          Как за къде ? За първи път сме на това летище нека да минем проверките и ще си чакаме в безмитната зона.

-          Оххх, как да ти обясня, че там не се пуши.

-          Голяма работа, няма да ти стане нищо ако не пушиш няколко часа!

 

Жоро намести чисто новия си английски вълнен каскет на квадратчета, който беше получил, като подарък от дъщеря ни и с нежелание се отправи към зоната за проверки на летище Гетуик. Георги Слънчев е моят съпруг. Аз съм Рада Слънчева. Слава богу децата са Петрови по името на дядо си. Връщаме се от първото си посещение при децата в Англия. Изпълнени сме с впечатления, приятни емоции и гордост.

 

-          Събличай якето и го слагай в легена. Да не забравиш да сложиш портфейла и колана си!

-          Спокойно Раде! Стига си ме притеснявала! Ще се оправя, ти гледай себе си.

Аз тръгвам смело първа и изчаквам вещите ми да преминат през скенера. Започвам да си ги прибирам. След моя леген бавно се влачи легена на Жоро. Изведнъж нещо започна да пищи.

Уффф ! Този кретен сигурно е забравил ключовете в джоба на якето си ! – помислих с отегчение.

Служителят спокойно започна да опипва и да проверява джобовете на зимното яке на Жоро. Чаках нетърпеливо и си мърморех на ум. Изведнъж той извади от вътрешния джоб на дрехата голям ловджийски нож с калъф. Повдигна веждите си и любезно запита на английски:

-                     Чие е това яке ?

 

Ние и двамата Слънчеви стоим с широко отворени очи и не можем да повярваме на това, което се случва. Ножът е наш. Подарък на Жорето от братовчед му за 50 годишния му юбилей, но как се е оказал във вътрешния джоб на якето му ? Ножът би трябвало да си стои в шкафа под телевизора. Усетих, че ме облива студена пот.

-          Отстранете се господине и изчакайте да дойде полицията. – каза спокойно, но твърдо проверяващия. 

-          Моля Ви вземете ножа! Той не ни е необходим и ако може да продължим за да не изтървем полета. – казах любезно аз

-          Съжалявам госпожо, но трябва да изчакате полицията. Това е закон.

Да ти кажат, че това е закон в Англия, значи ,че наистина е закон. Трябваше да се оттеглим в страни и да изчакаме.

Жоро Слънчев не спираше да се блещи и да наглася каскета си, защото не разбираше английски и бе не по малко шашнат от мен.

-          Ще извикат полиция. Трябва да чакаме. Как по дяволите се озова този нож в джоба ти ? – изсъсках аз

-          Нямам представа. – промълви той

Седнахме на посочените ни два стола и притеснено зачакахме. В главата ми препускаха в галоп основно черни мисли: „ Могат да ни арестуват. Да ни обвинят. Ще изложим децата. В най добрия случай ще изпуснем полета.“ Не смеех да ги изкажа на глас, защото и без това бяхме достатъчно изплашени. След петнадесет минути пристигна един полицай. Държеше 5-6 разпечатани листа. Усмихна се и учтиво запита Жорето:

-          Вие ли сте Джеорджии Сланчев ?

-          Yes, yes!

-          Говорите ли английски ?

-          Ай донт спийк инглиш. – успя да сглоби изречението Жоро

-          Оооо, тогава ще е необходим преводач. Вие говорите ли английски ? – обърна се към мен полицаят.

-          Да аз мога да превеждам. -  казах плахо аз

-          Добре. Необходимо е да ви задам няколко въпроса. Господинът ще отговаря, а вие ще превеждате. Благодаря !

Британският Боби или там както ги наричат погледна първия лист и започна с въпросите:

-          За първи път ли посещавате Англия ? По какъв повод ? Какво работят децата Ви ? Каква религия изповядвате? Обичайно носите ли оръжие в себе си ? Обличате ли се с ритуални облекла ? Този нож Ваша собственост ли е ? Знаете ли как е попаднал в якето Ви ? Кога за последно сте го използвали и къде ?

Превеждах, а Жорето отговаряше. На последния въпрос той се замисли и каза:

-          Кажи му, че за последно съм използвал ножа да си режа луканка на пикник в парка.

-          Ама Жоре прекаляваш, той няма да разбере какво е луканка. – промърморих аз

-          За последно ножът е използван на пикник да си нарежем ябълките. – казах с възможно най чаровната си усмивка аз.

На последните въпроси започнах да отговарям директно без да ги превеждам на Слънчев. Какво толкова аз и без това знаех какво ще отговори.

-          Моля Ви госпожо. Трябва да превеждате на господина.

-          Но аз съм му съпруга и ножът е на семейството. – отговорих смело аз 

Битанският Боби бе млад и симпатичен и определено се забавляваше с нашето изпълнение.

-          ОК ! Мисля, че ми дадохте добро обяснение. Сега се подпишете на всички страници на въпросника. Ще задържим ножа в полицейското управление. Мога да ви дам адреса и при следващо посещение в Англия да си го получите.

-          Оооо не, не. Ножът съвсем не ни трябва. Задръжте го, разбира се! Благодаря Ви !

 

Сръчках Жорето и побързахме да влезем в безмитната зона. Учудващо, но след петдесетте въпроса на Бобито все още имаше време до полета ни. Тръшнахме се на две седалки и като под команда извадихме кърпички от джобовете си да попием потта, която ни обливаше. Все още не можехме да си отговорим на въпроса как ножът е попаднал във вътрешния джоб на якето на Жорето и как спокойно сме го изнесли от България, но може би за това ще разберете в следващата история за приключенията на семейство Слънчеви!