Пришълци - Борислав Лазаров

Синкавата светлина отново се появила.

Като от морски фар се стелели лъчите, но вместо на страни, светели надолу.

Чакръка, долепил нос до прозореца, опулил ей такива големи очи, за четвърти път гледал гледка, каквато до сега в наше село не е имало.

На двора му се появили някакви зелени човечета, с по четири ръце и две антени на главата.
Заобградили Наташка и Катя, а двете, само изблеяли по един път и до там им приключила почудата. Зелените извадили някакви си техни съдове, в тях издоили всичкото мляко, върнали се в светлината, от там се качили на кораба и фий-шу, отлетели.

            Ти, читателю, ако си мислиш, че това ще бъде научна фантастика, то тогава истински се бъркаш. Това си е една съвсем обикновена история за това, как простите селяни убиха Чакръка. А убийството му започна точно с тея пришълци.

            На сутринта, Чакръка като всеки мустакат балкански мъж, здраво стъпил на своето място, някъде между удобствата на електрификацията и неудобството на външния нужник, ударил петдесет грама сутрешна сливова, обул си гумените цървули и отишъл да търси Гергията.

Някъде по пътя, се засякъл с Генади, мандраджията.

-          Абе, Чакрък, какво става с тебе, как си?

-          Да ти кажа ли бе, да не ти ли кажа. Ама да ти кажа, не е много за казване.

-          Ей, да не е станало нещо с Катя и Наташка, че ти четири дена, никакво мляко не си носил.

-          Те да са добре, добре са, ама всяка вечер идат едни зелени човечета и им пресушават млякото.

Засмял се Генади, че чак трохите от брадата му изпопадали.

-          Ти да се смейш, смей са, ама ей толкоз мляко не мога да издоя, изобщо не е за смях.

-          Че то си е за смях. Те толкоз път са били, па ти за едно мляко си се хванал, все едно пък само заради него са дошли.

Ай, имам работа сегаq като ти се уталожи джибрата, пак ще си говорим.

Чакръка, хем му било болно за млякото, хем не искал да му се подиграват.

Без много церемонии се разделили с Генади и всеки си продължил по пътя.

Ходил Чакръка по прашните селски пътища, доде не минал покрай селската кръчма.

От там го повикал познат глас.

-     Чакрък, ела тука да пийнем по едно - седял Гергия сам на една маса,
подритнал стола до себе си и загледал Чакръка, все едно цяла сутрин, само него чакал.

-          Не мога бе, Герги, парите съм свършил, само за хляб имам.

-          Е, какво търсиш тогава тука?

-          Тебе търся бе, Герги. Ела у нас привечер, да пийнем от домашното и да поговорим, че много голям проблем ми се е стоварил.

Разбрали се така двамата и по свечеряване дошъл Гергията.

Сипали си по една нощтна сливова и започнал Чакръка да си излива душата:

-          Герги, вече четири нощи подред идад едни пришълци с космически кораб и ми пресушават овчиците. Пробвах да крещя по тях, не става.
Да крия овчиците, пак не става. Сетне пуснах голяма мрежа около овчиците.
Зелените извадиха някакви неща, пиу-пиу и мрежата я няма.
Отчайвам се бе, Герги.
Нали бабата кат боледуваше, кредит теглих да я лекуват. Лек не я спаси, ама кредита остана. Няколко години вече, мляко продавам, да свържа двата края.
За лихвата имаше, за главницата малко и другото остава за хляб.

Ама, няма мляко бе, Гергие, а тея пришълци не спират да идат.

Гергията таман си отворил устата, а да се изсмее, а да му се присмее, а само да си се посмее и те зелените дошли.
Гледал Гергията, гледал, пърхал с клепачи, за малко да подхвръкне, па накрая ударил чашката на екс и се прибрал в къщи да спи.

Чакръка, баба си нямал до него, ни приятел останал, за да му се оплаче.

Завил се с юргана през глава и заспал.

            Цял ден след това се тормозел. Чудел се стареца, какво да прави, как да се спаси от тая беда. Хиляди идеи минали през главата му, па накрая решил, че без бой няма да си даде овцете. Взел брадвата, лисгаря и на татко си пушката от войната, легнал в тревата и зачакал появата на пришълците.

Не след дълго, светлина се появила.
Но светлината не била синя, а жълта и заедно с нея се появил познат глас:

-          Чакрък, какво си легнал там бе!

-          Ще ги трепа бе, Герги, ше ги трепа, че ми писна от тях!

Отишъл Гергията до Чакръка, дръпнал му пушката от ръцете, зел и брадвата с нея и ги дал на кмета.

-          Виж сега, Чакрък. Те езика ти не говорят, преди по тея земи не са стъпвали.
Нищо не знаят.
За туй, на общоселско събрание, се решихме да ги приветстваме с добре дошли и да се опитаме да поговорим с тях.

Тъкмо приключил Гергията да говори и се появила синкавата светлина.
Наредили се тогава кмета, Гергията, Христо, Петрашки и брат му покрай овцете и зачакали.

Щом се появили пришълците, дружинката вдигнали, кой велпапе, кой парче стар картон, един даже, като нямал на какво да пише, с маркер написал “Добре дошли” върху едно малко прасенце, хванал го за копитцата и го вдигнал като знак.

Зелените, ни се трогнали от посрещането, ни отвърнали на опитите за комуникация.

Издоили набързо овцете и забегнали, откъдето дошли.

            Новината за успешната комуникация обиколила цялото село, после спряла, починала си за малко и пак обиколила селото.
Всички с вежливост и възторг благодарили на баба Гинка за уведомлението.

Още същия следобед, пак се събрало селото в местното читалище и започнали да обсъждат, кой с какво може да помогне на зелените събратя по разум:

-          Начи, уварил съм дробине – обади се Златин месаря, дето работеше почасово като готвач в кръчмата – може да направим един казан курбан чорба, па на халал да им е.

-          Аз съм им оплела тук по едни търлъчки – съобщила малката сестра на баба Гинка, баба Пенка – да не ходят така боси момченца по студената трева.

-          Я па песен им написах – изкрещял трети глас – като дойдат, ще им я изпея.

-          Добре, като гледам, всички са с отворено съзнание и помагат за контакта с нашите събратя – кмета доволно отбелязал – тази вечер, това ще им е от нас.

Само Чакръка стоял там, с треперещи от гняв ръце и почервенели от плач очи.

-          Млякото ми бе, хора! Млякото ми! Аз си имам само една пенсийка и млекцето, нищо друго.

-          Ти пък, с това мляко не млъкна. Колко километра са пропътували тези наши събратя. Сигурно бягат от някакъв космически ужас, дето ни си го мирисал, ни си го сънувал. А ти, седиш тука и млякото, та млякото.

-          Ти бе, да не мислиш, че са дошли за курбан чорба и терлици?

-          Много ограничено мислиш, Чакрък. Не е правилно в нашия, вече, интергалактически свят, ти да имаш такова материалистично мислене.

Те носят култура, технологии, търсят обикновен контакт, разговор и емоции, а ти, млякото, та млякото.

Както си се подразбира, това било края на събранието. Този път, като се появили пришълците, те поставили казана с чорбата и няколко чифта терлици в синята светлина. Щом зелените стъпили там, подаръците полетели в безкрая, заедно с тях.

            На следващата сутрин, пред кръчмата намерили един от зелените.
Четири ръце два крака и две антени, разхвърляни във всяка възможна посока. Изглеждал като мъртъв, само дето дишал.

-          Това ще да е от курбан чорбата – обадил се Златин измежду тълпата обкръжила странното човече – един казан им е бил много. Не знаят как да я ядат и е преял, виж го.

Съгласили се тълпата с него, а пришълеца завършил техните възгласи с едно оригване.

От устата му излязло малко бяло балонче, което свободно полетяло из въздуха за няколко секунди, след което се пукнало, разнасяйки мирис на прясно мляко из въдуха.

Чудели се хората, какво да правят. Накрая извикали старата циганка Фахта да му побае малко. Появила се тя, вътяла разни шалове, шалвари и шлифери, редяла всякакви благословии и накрая пришълеца се събудил. Отворил той зелените си очи, изправил се на крака и след миг се изпарил във въздуха.

-          Фахта, какво му направи на момчето бе, ти уж да го лекуваш, той се изпари!

В този момент, огромно парче метал тупнало там, където до преди секунди зеленото човече било. Всички били изпръскани от съдържанието на металния съд, което миришело на курбан чорба, а в косите на хората дори се били вплели нишки от прежда.

-          Благодарят ни за помощта, изпращат ни подаръци – обади се отново Златин.

Тълпата го подкрепила с радостни възгласи, които отекнали из прашните селски улици.

Част от тези викове трепкали и по улицата на Чакръка. Част от тази част влизали и в двора му. Една крайно незначителна част се вплитала в хоросана, с който то слепвал тухлите една за друга. Това била последната му отчаяна мерка за спасение.

Последният му опит да защити себе си и своя живот.

Някъде по привечер, конструкцията му била вече почти завършена.

Чувало едно приятно ехо от блеенето на овците.

-          Блейте мои овчици, блейте радостни и спокойни. Тази вечер ще ви пазя.

Чакръка цял ден говорил такива неща на Наташка и Катя, докато зидал тухлена стена около тях.

Бил им хвърлил сено и достатъчно вода, за да преживеят вечерта. Надявал се само въздуха да им стигне, но пък за това бил направил дупчици в конструкцията.

Някъде измежду блеенето се появило и блеенето на тълпата:

-          Чакрък, какво правиш бе, човек!

-          Пазя си овчиците, какво правя. Земат ми млякото тея пришълци!

-          Ти пък, с това мляко не се спря. Трябва да виждаш голямата картина в нещата. Не само да живееш в собствената си идилия и да забравяш, че има други в този свят.

Изсипала се тълпата в двора на Чакръка и тухла по тухла срутвали неговото творение.

Ставри смъквал тухли, Стамат смъквал хули, Стефан и той, Стоян, Станимир, Страхил, Стойчо и Гергията с тях, набързо оглозгали убежището.

Старецът, безсилен да ги спре, седнал до ъгъла на къщата и чакал да види, какво ще се случи.

Тъкмо приключили, когато синята светлина се появила.

Оставили селяните един казан боб чорба, няколко вълнени елека и една гайда.

Съвсем скоро, всичко това, заедно с няколко съда пълни с овче мляко заминало някъде нагоре в небесата.

Чакръка така и не се прибрал в къщата си.
Останал там, на двора, заедно с Наташка и Катя.

По едно време, множество нишки прежда, един изчистен свински стомах и голяма тенджера тупнали на двора му.

Той не реагирал. Вече не можел да реагира на нищо.

Следващия ден и деня след това, съвременната интергалактическа комуникация продължавала в пълни темпове.
Селяните получавали своите кратки контакти, пришълците получавали своето мляко, след време кредиторите получили къщата.

Чакръка отишъл да живее под един мост, където получил единствения дар
в живота си – няколко десетки квадратни литра дъжд.

След две седмици тежко боледуване, той умрял.