Господин Войнов и имагинерните джуджета

Войнов се казваше всъщност Сираков - бил сирак от дете, не знаели имената на родителите му - ни кои били, ни как умрели, ни фамилията, та тъй просто го наричали Сираков. Войнов стана по-късно, след като се върна от войната - коя война, не се знаеше, а пък и той не я назоваваше конкретно, въпреки че говореше само за нея. Тя беше просто Войната. Първото му име също бе неизвестно, зовяха го просто господин Войнов или само Войнов за по-близките му, каквито не се намираха до момента.

За джуджетата обичаше да говори често. Най-вече, когато беше под влиянието на особено люта и зла домашна ракия, приготвена в морално остарели казани. Джуджета - може би имаше, може би нямаше - никой не ги бе виждал, даже в моментите, когато Войнов разправяше, че са до него.

- Имагинерен, туй значи въображаем, измислен, но туй не са мойте джуджета, ще знаете! - разправяше веднъж Войнов, съм запомнил, и продължаваше - Ако щеш ми вярвайте, ама тия малки гадове ги видях за пръв път през Войната, когато с едни авери се бяхме прикрили в окопа и чакахме настъплението на врага. Ей тъй, как ги гледам, ми се усмихват едно такова ехидно, неподвижни и омазани с кал. Дърпам си от фаса и го фишкам към едното, пък то таман да го уцели фаса и се изпари. Дяволска работа, ви казвам. Слушай, слушай, абе слушай, виждал съм ги още пъти през времето, ама все тъй - аха, да направя контакт и изчезват, гадовете, ти казвам. И все се усмихват, смеят ми се, подиграват ме. Да, ама не са познали с кой си имат работа! Причаках ги веднъж, право ти говоря, с двуцевката. Дебна, значи аз, дебна зад един дувар и вече се минават часове, та почвам да клюмам. Гадините мръсни, много ясно, таман тогава се появиха и таман да почна да пуцам и само чух едно мръсно, злобно смеене и пак - дим да ги няма!

Нататък историята я пропуснах, щото мехура яко ме беше напънал и трябваше да се облекча. Като се върнах, Войнов беше изчезнал и сетне не го видях. Разправяха някои за него, че бил си хванал чукалата и към чужбина. Мен не ми се вярва тая работа, обаче. Веднъж, след време, докато се прибирах по тъмно, ми се стори, че видях нещо, което приличаше на него - смугъл, изпит, висок човечец с дълбоки бръчки по челото, само дето не беше той, а по-скоро някаква сянка ще да е било, понеже след миг го нямаше това нещо, сянка ли, какво ли.

Странна работа, наистина. Предпочетох да не мисля за нея, да забравя ако може, и да си продължавам с живота. Работата не върви много добре напоследък - кой да ти извади пари в тая криза за декоративни градински джуджета?