Учителски неволи - Весела Колева (Весела Алегрия)

Беше прохладен есенен ден. Последният училищен звънец вече бе ударил, оповестявайки надлъж и нашир из огромната гимназиална сграда, че след шест-часово мъчение, за учители и ученици най-после е настъпило дългожадуваното „време разделно”. Е, за днес само!

Учителката по Български език и литература г-ца Граматикова тъкмо се бе отправила към дома си, натоварена като магарица с една камара контролни за проверка, когато зоркият ѝ орлов поглед регистрира един от „любимите” ѝ ученици. Вятърничавият Йордан от 9-ти „б”, на когото българичката беше и класен ръководител, се мотаеше като свободен електрон „немил-недраг” по застланите с шарен килим от есенни листа градски улици, докато забучил нос в екрана на смартфона си, „кълвеше” по клавиатурата. Но това съвсем не бяха „семената на познанието”, както в последствие се увери лично и самата учителка:

- О, Данчо-Калпазанчо, къде се изгуби напоследък, мойто дете? Домъчня ни за теб! Много неизвинени натрупа. Барем една снимка да ни беше изпратил! – с подчертана ирония в гласа го подпретна Граматикова, набивайки рязко спирачките на кракомобила си.

- Ооо, мараба, госпо’ице! – вдигна ръка за поздрав деветокласникът и добави с приветствена усмивка. – Немате про’леми, госпо’ице! Кажете ми e-mail-чето си и само с един клик ведна’а Ви я send-вам. Даже не една, ами цяла фотосесия шъ Ви прата… Да си имате за секи ден от седмицата различна снимка. Пффф… То селфита бол, майна!... Мойе и на Фейсбука, ако предпочитате! Само да Въ add-на в списъчето с френдове… - звучно мляскайки дъвка, разрови се отново в смартфона си момчето.

- Ами като си почнал, Йордане, я тогава вземи да ми „send-неш” и есето си по литература. Крайният срок е утре! Иначе нали знаеш… На непредалите работите си ще заплуват лебедчета в бележника и в синия дневник! – изглеждайки го строго изпод очилата си, опита се да го сплаши класната. Ама… „Плаши Пейо децата!” казал е мъдрият български народ за такива ситуации. Нашият Данчо-Калпазанчо беше безстрашен български юнак. Та него върколаците и вампирите от американските филми, които гледаше 24/7 и то в 3D формат не го плашеха, а какво остава пък за такъв безобиден караконджул като учителския авторитет?!

- Ооо, и за т’ва да немате грижи, госпо’ице... Лебедите са любимите ми животинки! – със завиден непукизъм отбеляза ученикът, който очевидно си нямаше и понятие какво е туй нещо: „метафора”! А и как иначе след като редовно пропускаше часовете по Български език и литература. В редките случаи, когато се вясваше – пък ги проспиваше на удобния ученически чин… - А за т’ва Вашто домашно немам ник’во време, щото един приятел мъ чека да му помогна с домашното отлежало на дядо му. Тъй, че… Сориии, госпо’ице, амааа… Нема да стане, майна! – с протяжна прозявка флегматично заобяснява Данчо Калпазанчо. Ама така зина, че възмутената Граматикова без проблем можеше да види не само кътните му зъби, ами и сливиците му дори. Е, ако не друго, поне чрез този сочен кадър от гаменското гърлище класната се увери, че ученикът се намира в отлично здраве!

- И какво… Аз ли да взема да го напиша вместо тебе, Йордане?! – сопна се българичката, но ученикът, който очевидно бе проспал и урока за риторичните въпроси, отново не разчете иронията в гласа ѝ и прие думите на класната си съвсем буквално.

- Ето на!... Знаех си, че сте интелигентна и досетлива мацка. За т’ва сте и любимата ми даскалица… Май-май тъй шъ е най-добре, госпо’ице! – с лежерна прозявка възкликна деветокласникът.

- А няма ли да дойдеш колегите да ти видят поне очите бе, Йордане… Какво ще правим с тия неизвинени? – с отчаян гласец запита Граматикова, макар и вече вътрешно осъзнала безнадеждността на ситуацията понеже Данчо Калпазанчо се явяваше толкова често в училище, колкото валеше дъжд в пустинята Сахара. И въпреки всичко в миловидните ѝ очи все още проблясваше едва мъждукаща искрица на надеждата, че все пак би могла да спаси тази Causa Perduta… А дано, ама надали!

- Ам ей ся шъ звънна по Вайбъра на личната да ми напише ина бележчица и щрак, неизвиненото шъ стане извиненооо! А относно даскалото, госпо’ице… Аммм… Чекай да скибам графика със запои… - разрови се отново в смартфона си момчето, придавайки си такава важност, сякаш бе не най-обикновен Пловдивски гамен, ами министър-председател, затрупан с неотложни държавни дела. – ’Неска сме у Кирето, утре – у Бацето… После на дискотечка малко… ’Начиии и вдругиден нема да стане! Хм, мойе в Петък да намина, ама за малко. Понеже нали се сещаш, майна… такова… Ден на майстора! Требва да съ отбележи подобаващо!

- Йордане, ти както си тръгнал по тоя път… Така като те гледам… Тебе и за майстор няма да те вземат някой ден като пораснеш! Защото, за да градиш нещо, първо трябва да стъпиш на здрава основа. А твоето елементарно ниво на култура засега клони към кръгла 0, моето момче! – възкликна възмутената българичка, сканирайки „елементарната частица” от глава до пети, и добави с тежка въздишка, присвивайки устни. – Ама то при толкова спиртни напитки не е изненадващо, че мозъчето ти е напълно промито… Ни една капчица сиво вещество не е останала в тази кратунка!

- Е, важното е да има БЕЛО, госпо’ице! – апострофира я „умният” ученик и с присъщата си флегматичност заобяснява. – Да знаете после к’во „цветнооо настроение” ни идва от него… Чак Ви се привиждат розови носорози посред бял ден. Силно Ви го препоръчвам! – в типичния си непукистки стил отбеляза Данчо Калпазанчо. След това, слагайки слушалките си и надувайки на max. някаква рапърска песен с повтарящото се до пълно мозъчно затъмнение „брат… брат”, продължи своя път, оставяйки горката г-ца Граматикова, която в този момент  направо си бе глътнала граматиката, в пълен потрес и възмущение.

Ееех, учителски неволи…