ЗА КИФЛИТЕ НА СЪСЕДКАТА - Таня Илчева

Поредният  мъж в живота на Лора беше отишъл за цигари- какво клише! Цигарите винаги свършват  точно навреме!  Точно навреме ти се пуши толкова много, че всяко „обичам те” е длъжно да чака, за да наситиш никотиновия си глад.  Ей сега е моментът да опънеш една…  Не след малко, не по-късно – сега!

Лора се нанесе в новия си апартамент снощи.  Виктор дойде точно на време, изчука я точно навреме и отиде за цигари точно навреме! Всъщност,  огромното клише в живота на Лора, беше Виктор, който идваше и си тръгваше, когато пожелае, а след себе си оставяше половин бутилка Бушмилс и намачкани чаршафи.

 Какво спокойствие. Направо да си налееш едно и да не мръднеш от  балкона поне седмица.  Лора чакаше този момент от четири години.  Права беше, че не е толкова страшно да пееш стари шлагери до откат, а около теб да реват пияни германци, когато каузата ти е „нов дом”.

На вратата веднага пристигна съседката й- жена на преклонна възраст.  Кифлите, които беше изпекла специално за Лора,  се бяха размирисали чак до будката за вестници. Смееше ли човек да откаже- сега целият квартал  залагаше колко от тия вкусотии ще изяде младата  дама от третия етаж. Лора покани жената  и й наля  чаша прясно мляко. После отчупи една кифла и затвори очи-  сладко от смокини, канела и шоколад.  Да- това е дом.

-Много се радвам, мойто момиче! Нека бе-е-е… Нека да има млади хора покрай нас, че то…  Дъртите вече за нищо не ставаме.  Седим, седим, пък умрем. Шантава работа!

Лора отвори очи- след тези думи се почувства неловко. Искаше й се да каже нещо от рода на: „ Не говорете така, не сте още толкова стара…”, обаче, тая си беше пътница отвсякъде.

- Сама ли си, мойто момиче? Мъж, приятел… нещо там… имаш ли?

Лора се усмихна и пое въздух, за да отговори, но жената продължи:

-Викам на мъжа ми тая сутрин, дано да се е уредило момичето, че Тотка така си умря- стара мома.

- Какво?- задави се с мляко Лора.

- На, ей на тоя фотьойл я намерихме.  Бе, чудя се аз, защо тъй таз Тотка, не пише във фейсбука, не ми харесва зокумите,  пък тя- хвърлила топа. ‘Ма… то като дойде не пита. И на, сега, ни деца, ни мъж… Продадоха й апартамента за нула време…Ти за колко го взе?

За първи път през живота си, Лора забрави приятния вкус на една кифла толкова бързо.  Защо, по дяволите, от всички възможни апартаменти, тя беше попаднала точно на този, над който тегнеше „Проклятието на  Тотка.” Всяка самотна жена на този свят се пазеше от  проклятието на Тотка, Ивана, Драгана или каквото и да е, там, име...  Проклятието на онази възрастна девица, която умира в собствените си изпражнения и след 30 дни  я намират наядена от иначе тъжащия по нея пинчер. Какво клише-  Лора дори нямаше пинчер.  Искаше й се да стане от шибания фотьойл и да го запрати през терасата, но натрапчивият поглед на съседката й сякаш я беше приковал завинаги там.

-Страшно е  бе-е-е, страшно е сама жена в наши дни… Аз, мъжът ми като го няма и… на никого не отварям. Викам си, ще ме изнасили някой, да бера срамовете на старини. Тотка много ми ги приказваше: „ Кой пък ще те изнасили тебе на 87 , ма?”- обаче аз си имам едно наум.

През следващите няколко дни Лора не влизаше във фейсбук, не пишеше никакви статуси, не поздравяваше никого с песните си. Мълчание.  Пълно мълчание, което  скоро я накара да стигне до умопомрачаващо заключение : ”Ако един ден умра, няма да имам късмета на Тотка.”

            Ето пак- клише! Викат  те, а после те карат да висиш и да чакаш. Какво ли ще се случи с логиката им, ако те извикат в точното време? Все някой трябва да чака, нали? Иначе всички дълги опашки ще отидат по дяволите! Докато висеше пред лекарския кабинет, за да извадят рибена кост, заседнала в гърлото й, Лора си обеща две неща: 1. Тази вечер ще чака Виктор за последно; 2. Никога повече няма да закусва рибена супа сама! В крайна сметка, младата жена реши да улесни нещата – тръгна си! С един по-малко на опашката! Когато няма кой да те чака, тогава спираш да бъдеш важен!

Нощта беше гореща. Лора остави вратата отключена, излезе на терасата и запали цигара. До нея имаше два пакета „Парламент”. „Ако на кучият син му свършат цигарите и му се припуши- ще му излязат криви сметките !”- мислеше си Лора. В краката й се навърташе  някакъв грозен пинчер, на който беше дала гордото име Армеец. За всеки случай- ако умре, да има кой да яде от нея. През няколкото пъти, в които й се струваше, че вратата се отваря, Лора веднага наместваше бюста си в сутиена и прехапваше устни. После с досада палеше още една и отпиваше от студеното уиски.  И Армеец пиеше. 

            На сутринта,  Лора видя от терасата си, как млада двойка се нанася в новия си апартамент.  След малко замириса и на кифли.  От двете кутии „Парламент” не беше останало нищо. Като че ли Виктор беше  дочул за това и веднага дофтаса в апартамента й.  Днес, обаче, да отиде за цигари, беше нейн ред. Срещнаха се пред вратата.

 Цигарите винаги свършват  точно навреме!  Точно навреме ти се пуши толкова много, че всяко „обичам те” е длъжно да чака, за да наситиш никотиновия си глад.  Лора подмина Виктор, като не забрави да заключи вратата след себе си. Докато слизаше по стълбите, тя чу дразнещия глас на съседката си:

-Викам на мъжа ми тая сутрин, дано да се обичат наистина младите , и да се разбират…

Че… Тотка и мъжа й… така си умряха- в скандал!

Лора видя как новодомците се спогледаха притеснено и оставиха наръфаните си кифли в подноса пред тях.  Тя се засмя на глас, след което грабна една от онези малки вкусотии и побягна навън. Всички я гледаха- и съседите, и минувачите, и продавачите, и Виктор… Сладко от смокини, канела и шоколад.  Да- това е дом!