Приключение за старец с очила - Христо Мандев

Не ми се вярва, че съм остарял, че съм вече един немощен старец, че не върша работата, както едно време. И се запъвам да се доказвам на младите освен с мъдростта на годините си все още със здравата си работна ръка. Не го осъзнавам, че това е илюзия, и понякога ставам смешен, признавам си.

Ето например какво ми се случи неотдавна. Отивам сам да си прибера картофите от градината ни до реката. Годината беше добра, та реколтата беше превъзходна. То на такива места, гдето им казваме лъка или бахча, всичко става – и пипер, и зеле, а картофите едреят като полудели. Та и моите бяха станали от юмруци по-големи.

Затова жена ми не поиска да ме придружи, помислих си, въпреки че ми беше помощник при саденето им. Ваденето на картофите било мъжка работа, рече, и аз се съгласих безропотно – нали все още се пишех за мъж!

Понеже градината ни е в ниското, недалеч от моста на пътя за нашето село, нямаме пряк достъп на кола или каруца до нея. Всичко пренасяхме на ръка или на гръб по една тясна и стръмна пътечка без стъпала, без парапет, по хлъзгавата като на пързалка трева. А под пътеката – храсталак и къпина. После се ширеше земята на моя братовчед, който преди години тук отглеждаше чудесна царевица. Нашата градина беше след това.

Докато вадех картофите този ден, поуморих се и седнах да си почина. Слънцето вече се беше килнало на залез, затова набързо прекратих почивката и нарамих чувала с картофите. Когато стигнах до стръмното, „включих на първа”, понапънах се и стъпка по стъпка поех нагоре по пътечката. Чувалът ми тежеше не на шега, а в свободната си ръка носех и кофата, пълна с картофи – нали се чувствах мъж!

Едва-едва вървях нагоре, а когато стигнах почти до пътя, понечих да направя последната крачка, за да изляза на равното. В този миг нещо се олюлях, загубих равновесие, отстъпих крачка назад и се прекатурих в храсталака под мен с главата надолу. Чувалът ме подири, а картофите от  кофата се изтърколиха отгоре ми. Стана такава бъркотия, че едва се свестих. Гледам – протегнал съм се по стръмното нагоре с краката, по чорапи. Цървулите ми бяха някъде из храсталака, а картофите се търкаляха около мен в безпорядък. Бях „овършал” храсталака до долу – срам и позор! Добре, че никой не мина по пътя в това време.

Като си намерих цървулите, обух ги криво-ляво и засъбирах картофите в кофата – нали те щяха да заплатят за стореното ми премеждие.

Едва когато изнесох всичкия си товар догоре, усетих че ми няма очилата. Бре, ами сега! В автомобила имах резервни, ама с тях не ми беше удобно да шофирам. Все пак в случая можеше да ми помогнат да се разровя из храсталака за оригиналните. Така успях да ги открия – бяха отлетели от очите ми чак до началото на злополучната пътека. Приключенската!