Някога, някога... - Стоилка Пенова

- Мамо, някога като си била малка, на старобългарски ли си говорила?

 

Е, това откъде го измисли тоя малкия. Аз че не съм първа младост не съм, ама все пак...

Погледнах малката маймунка дали не се шегува, ама не - гледаше ме напълно сериозно и с очакване.

Кой знае какви картини се въртяха в главата му! Сигурно си ме представяше пред шатрата на хан Кубрат. Сетих се, че имахме подобен разговор преди време и неволно потръпнах...

 

- Не бе мамо, как си го помисли? Не съм толкова стара.

- Да, де, знам аз, ама нали сте говорили странно. Сигурно е старобългарски?

- Не бе, дребен - намеси се и големият. - Казва се "диалект". Така говорят старите хора!

И като ме погледна доуточни:

- Така са говорили де. Мама е млада!

- Аха - малкия не беше много убеден! Ама някога като си била малка сигурно е имало само черен и бял цвят?

Те ти ново двайсе!

- А сега как съм цветна?

- За телевизия говори бе, мамо - намеси се баткото. Баткото ни е един философ... С кеф да му залепиш тиксо на устата, ама това вече отива към домашно насилие.

- Да де, ама само два цвята - как си различавала нещата?

- Ами какво да ти кажа - 50 нюанса сиво. Баткото заговорнически се подсмихна, но слава богу малкия схвана какво имах наистина предвид:

- Ясно, бяло, черно и всичко между тях. А знаеш ли, че има хора, които различават 24 милиона цвята? - и разговорът се насочи в друга посока.

До вечерта, когато седнахме да гледаме филм. Не кой да е филм, а Джурасик парк! Очаквах всеки момент да ме попита как баща му е предпочитал динозавърското - алангле или препечено, но нищо подобно не се случи. Явно все още смилаше информацията и

разочарованието, че майка му не е говрила старобългарски!

По едно време извърна рошавата си главица и изтърси:

- Знаеш ли, че някога компютрите на Наса са били по-слаби от една обикновена флашка?

А бе знам, че не трябва да се впрягам, ама като чуя „някога“ и нещо ме жегва под лъжичката...

- Нормално е мамо, техниката се развива постоянно. Ето дори и сега докато си говорим сигурно някъде измислят супер бърз и мощен компютър и сигурно ще е по-малък от нокътя на малкия ти пръст!

Той погледна пръстите си...

- А някога какви са били големи телефоните...

Мисълта му скачаше като полудял скакалец и бе невъзможно да предвидя накъде ще се насочи. По този повод винаги ме сварва напълно неподготвена, както се казва по бели гащи и абсолютно неспособна да дам компетентен отговор.

Малкият говореше за онзи ден, когато отидохме до Пещера, в музея на ретро автомобилите.

Там видя един стар телефонен апарат, от онези със шайбите. Моето малко любопитно момче застана пред това изкопаемо чудо на техниката, и мой набор вероятно, и застина в опит да разбере как действа.

Съжалих го. Свалих слушалката, подадох му я и му показах как да набира телефонен номер. Изумлението беше изписано на лицето му с големи ярки букви. Беше ми едновременно и смешно, и малко тъжно.

- Значи така се правело - завъртя шайбата. А аз мислех, че само трябва да натискаш. И какво сега - тук говориш, а тук набираш. Много яко - ентусиазирано бърбореше. Завъртя шайбата. Един, два, три пъти и личицето му светна. Ей, мамо, някога е било супер, мега яко.

Гледах го, че се върти около апарата и нещо търси. Накрая, решил че все пак няма да се справи сам, се предаде и попита:

- А откъде включваш нет-а?

- Ха-ха - иззлорадствах - "някога" нямаше нет!

Видях как неговото "яко" се изпарява от лицето.

- Да бе! Как без интернет? А как ще си играя с Марти?

 

Та да се върнем на филма. Малкият маймун си гледаше ноктите, по-големия чатеше с приятели, аз си гледах Джурасик парк и всичко беше една семейна идилия, докато не последва нов въпрос:

- А ти познаваш ли Ной?

- Е, разбира се, че знам кой е. И тъкмо мислех да му разкажа така познатата история, малката гадинка, продължи:

- И аз знам кой е, ама някога, като не са били токова много хората, сигурно всички сте се познавали?

Тук не издържах:

- Познавах го, дори му помогнах да събере животните! Ной лично дойде да ме помоли, понеже нямаше нет. Губел му се обхватът и бил принуден да прекрати договора с мобилния оператор. Лично аз хванах две кози, а баща ти два ленивеца!

Баткото беше свалил слушалките и се заливаше от смях, малкия ме гледаше с широко отворени, ококорени очи

- Значи тате и някога е избирал по-леката работа - заключи философски и отиде да включи скайп-а. Така де, какво ще се занимава с такова изкопаемо като мен, като може да си играе с Марти в реално време.

Малко му завидях. Някога падаше голямо викане, направо до предразняване, когато се търсехме за игра. А сега – един клик разстояние. И все пак колко ни беше хубаво някога...