„Има точка!“ – „Няма точка!“ - Живодар Душков

Съдбата си знае работата. Тя може да събере живеещи на различни места, но може и да не позволи на хора да имат дори най-малка пресечна точка, въпреки че учат или работят на едно и също място. И понеже става дума именно за точка, нека да проследим как Съдбата подреди картите на живота на двамата ни герои – Стефан Анков и Таню Станков.

Двамата приключили със средното си образование по едно и също време, макар и в различни градове – единият в Северна България, а другият – в Южна. Изглежда се отнасяли твърде сериозно към ученето или пък учителите им били еднакво добри, но завършили с почти еднакъв – висок! – успех, с разлика единствено в стотните. Положили в едни и същи дни кандидатстудентските си изпити, като потвърдили стойността на дипломите си. Приели ги за студенти в един и същ университет, но в различни специалности. И макар че били настанени в съседни студенски общежития, и макар че се хранели в един и същ студентски стол, и макар че в края на третия семестър и на двамата предложили да продължат образованието си в Съветския Съюз и заради това посещавали едни и същи канцеларии и учреждения, за да подготвят документите си, пътищата на Стефан Анков и Таню Станков нито веднъж не се пресекли. Да допуснем все пак, че се случвало да се разминат на стълбища, по коридори, пред врати, но на този факт нито един от двамата не отдавал някакво значение - все пак били абсолютно непознати.

Заминали за различни градове в СССР, а Съдбата продължавала да си прави експерименти с тях. И двамата бързо се адаптирали към новата среда, съчетавали с успех следването си с любовта, завъртели главите на състудентки-рускини (тук всъщност можело да се поспори кой на кого!), оженили се за тях... Когато подготвяли дипломните си проекти, техните научни ръководители настояли да останат в Съветския Съюз като аспиранти. С дипломата и с офертата за аспирантура се наложило да се завърнат в България, колкото да разберат добре ли са били задвижени връзките на роднините и техните приятели.

По-голямата част от багажа им останал в къщите на сватовете им, а в родните си градове пристигнали само с жените си, няколко куфара и с... Да, и с бебешки колички, защото така се случило, че и Стефан Анков, и Таню Станков очаквали дете и колкото половинките им да искали раждането да стане „при мама“, двамата се проявили като истински патриоти. (Да твърдя, че са пътували в един и същ влак, ще е пресилено, пък и не само, че не било така, но е и абсолютно без значение за повествованието ни).

Съдбата се намесила отново благоприятно и след месеци семействата на Стефан Анков и Таню Станков – вече в увеличен състав, с по един малък юнак – пресекли границите на България, Румъния и СССР. Ще спестим и подробностите относно аспирантските години, и проблемите около дисертациите и семейството, и провеждането на свободното време и пр., и пр. Както можело да се очаква, и Стефан Анков, и Таню Станков защитили в срок, и се замислили за бъдещото си развитие. Пред погледите им попадали съобщения за различни конкурси. Спрели се обаче на обява за конкурс в млад университет, разкрит в българския град N. Бил подходящ за тях не само, защото съвпадал със специалностите, които завършили, но и заради сроковете за подаването на документи  – достатъчно дълги, за да се завърнат, да легализират дипломите си, да се ориентират как и къде ще уредят семействата си....

Въпреки че не се страхували от изпити, имало вероятност да са единствените кандидати „кандидати на науките“, което автоматически ги превръщало във фаворити. И тук Съдбата помогнала. Станало точно така! Получили заповедите за назначение в един ден, а също така и ведомствени жилища и... И академическото ръководство започнало чрез тях да черпи от челния съветски опит. Много скоро им обявили и конкурси за доцент – зер университетът имал нужда от свои, местни, висококвалифицирани, научни, хабилитирани кадри...

Съдбата можела на няколко пъти да се намеси така, че най-после пътищата на Стефан Анков и Таню Станков да се пресекат – все пак направила така, че двама връстници, родени и отрасли в различни отдалечени един от друг места, да се съберат в град N и да работят в един – не толкова голям – университет. Ако не те, младите учени, то съпругите им рускини можело да настояват да живеят в един и същ жилищен блок. Или поне децата им да посещават отначало една и съща детска градина, а след това – едно и също училище. Но не станало така!

Стефан Анков си купил кола, а номерът й се оказал рождената дата и месец на Таню Станков. Таню Станков пък карал кола с данните на Стефан Анков. С други думи Съдбата си направила шега с тях – ако видели в града съответната кола, водени от едното човешко любопитство можело и да се заинтересуват кой стоял зад волана. Напразно!

Досега не сме уточнили времето, в което се развива историята ни, но от споменаването на СССР, съветска наука и др. би следнало да е ясно, че се имат предвид годините, когато се провеждали и манифестации, но дори тогава Стефан Анков и Таню Станков крачели в блоковете на своите факултети и отново не се засичали. Провеждали се и есенни бригади, но двамата били или с членовете на своята профорганизация, или със студенти от своите специалности. И пак пътищата им се разминавали. Като членове на Общото събрание пък седели на различни места в аулата. Единствено на събранията, хосветени на Октомврийската революция, ги канели в деловия президиум, но и тогава не се случвало да бъдат един до друг. Поне се знаели по име и физиономия!

Така отминавали семестрите и учебните години. Дошъл обаче Десети ноември и действащата като добре смазана държавна машина започнала да проскърцва. Довчерашни комунисти се събудили демократи; партийни секретари захвърлили червените си книжки; колеги, изтъкващи под път и над път, че научили руския език, за да четат в оригинал Ленин, побързали да разтворят английските речници... С антикомунизма се пръкнал и антисъветизмът. И... И най-после пътищата на Стефан Анков и Таню Станков се пресекли. А тъй като свидетел на станалото до известна степен бях и аз, налага се да сменя глаголното време на разказа си.

Една сутрин Университетът зажужа като кошер: „Бил агент на КГБ!“ „Кой?“ „Доцент Стефан Анков!“ „Не е вярно – за доцент Таню Станков става дума!“ „Хайде, хайде – ще излезе, че всеки женен за рускиня е агент на КГБ!“ „За Стефан Анков пише!“ „Не е вярно – за Таню Станков!“ „Нали го видях със собствените си очи – доцент Станков е написано!“ „В кой вестник?“ „Какъв ти вестник – на източната стена на университета“... Не можах да разбера какво пишело на стената – доцент Стефан Анков или доцент Таню Станков, и затова реших да пия вода от извора. Когато приближавах североизточния ъгъл на корпуса, чух разпалени гласове: „Има точка!“ „Няма точка!“ „Що за спор по въпросите на пунктуацията?“ – учудих се и ускорих ход, за да мога час по-скоро да стана арбитър. Разпознах обаче гласовете на Стефан Анков и Таню Станков и някак неосъзнато забавих крачки. Едновременно с това си почудих: да спра – лошо, тъй като може да ме видят и да помислят, че подслушвам. Да продължа – пак лошо, тъй като ще попадна точно на тези, чиито имена от час са в устата на хората. И докато се колебаех какво да правя, видях, че присъствието ми вече е разкрито от спорещите.

Веднага се взрях в стената, към която се бяха обърнали и Стефан Анков и Таню Станков. Върху четири облицовъчни плочи с главни букви с червена боя беше написано: „СТАНКОВ АГЕНТ НА КГБ“. Машинално отбелязах: „Не точка – тире трябва!“. Уж си го помислих, пък съм го изрекъл гласно. „Какво тире? Къде?“ – запита доцент Анков. „Ти пък се изказа! Къде се е чуло да се пренасят две съгласни букви!“ – отсече ядосано доцент Станков. И докато посочвах на Анков, че липсващото тире е след името и исках да поясня, че замества спомагателния глагол за трето лице, единствено число, проумях и каква е същността на спора за точката, и за какви съгласни букви намекна доцент Станков при обвинението си, че не съм компетентен. Надписът действително обхващаше четири плочки, но на първата бяха само две букви: „СТ“. Това, че всички букви бяха главни, а и наличието на по-широк луфт между плочите, не позволяваше да се твърди точно какво име е изписано – Ст. Анков или Станков.

...До вечерта надписът беше замазан с бяла боя. От доцент Станков ли, от доцент Анков ли – не зная. Изглежда слоят боя беше тънък, защото изпод него прозираха буквите в червено: „СТ АНКОВ АГЕНТ НА КГБ“. Когато след дни минах край стената, видях само един голям бял правоъгълник. „Дали не символизира вече чиста страница в нечия биография?“ – помислих си типично по български.

Междувременно университетът ни разкри филиал в друг град и неколцина преподаватели съзряха в това възможност да направят някаква промяна – или за по-бързо кариерно развитие, или за решаване на семейно-битови въпроси, или заради здравето на някой член на семействата им. Един от нашите герои също напусна града ни. Най-вероятно пожелала точно по този начин Съдбата решила да сложи точка. А вие сигурно ще се терзаете кой е заминал от N и кой е останал в N – Стефан Анков или Таню Станков. Ще премълча. И не защото не зная. Което зная – зная го! Виж, за точката от надписа на стената – има ли я, нама ли я, не мога да кажа нищо. Което не зная – не го зная!