АНГЛИЙСКА Е- Йордан Пеев

Историята на тази случка подобно на трънена топка подгонена от вятъра се засили от горния край на просторното,добруджанско поле и за ден-два стигна чак до Видинско, след което се върна като ехо и влетя обратно в иначе тихото село Житен, чиито земи наоколо, напук на името му, от няколко години пустееха покрити с бурени и тръни, заради заминалите по чужбина хора, изкатери се по баира на чийто връх кротко се мъдреше старата, олющена от ветровете къща на дядо Петко Ябанджията, прекоси в дола струпаните на куп като овце по пладне къщурки и натежала от хорски смях и приказки, сякаш е циганка след пазар, се втурна в одимената кръчма на Гошо Цаката.

Тошко Цигането, който беше единствения останал млад човек в селото, чиято уста не спираше да бръщолеви и приличаше на селска воденица преди жътва, която повече трака, отколкото мели, като я чу изведнъж млъкна и зяпна от удивление, а с него и трима- четирима от съселяните му, всички до един старци, с които бяха редовни в кръчмата, прекарвайки повече време тук, отколкото сами по смълчаните си къщи.Мина малко време и като се спогледаха един друг почти едновременно избухнаха в неудържим и гръмогласен смях.

- Бре, мамка му и…намерата!...Такова нещо…нито …съм чувал…нито съм си …и помислял , че …може да доживея…Ябанджийска му …работа!- задъхвайки се на пресекулки едва успя да каже бай Кольо Влашкия, чийто смях отекваше най-силно над другите между стените на малката кръчма подобно черковна камбана на неделна литургия.Набраздените лица на старците се опънаха в широки усмивки, а от избледнелите им очи, докато Цигането се превиваше от смях и едва успяваше да си поеме въздух, за първи път потекоха сълзи, които не бяха от тъга. Когато отмина малко време и всеки от присъстващите започна да идва на себе си от изумлението и смеха, който ги беше завладял, бай Кольо Влашкия захапа оръфания край на лулата си и усърдно я засмука, без да забележи, че от внезапната новина и последвалата врява в кръчмата, беше забравил да я натъпче с ароматния си, но лютив като свищовска булка тютюн.По едно време, усетил че нещо не е както е по реда си, той я извади от устата си. Заоглежда я внимателно да не би да е запушена и като разбра какво е направил се хвана отново за корема и започна неудържимо да се смее.Другите като го усетиха какво е направил и айде-е-е-е и те по него.Ама смях казвам ти…Направо не могат да се запрат…  Не се мина и половин час, и по вече изровената, главна, и единствено асфалтирана улица в селото, която водеше право в кръчмата, се зададе накуцващата с левия крак и прегърбена от годините позната фигура на дядо Петко Ябанджията.Върви намръщен като небе пред буря със затъкната в устата му наполовина изпушена цигара и само пуфти, без да поглежда ни наляво, ни надясно, а малцината хора насядали на припек пред дуварите си, покрай които минаваше, си запушваха устата с длани, едва удържайки смеха си да не прихнат като го видеха. Гледаме го – право в кръчмата иде.Като наближи вратата й погледна боязливо през нея, опитвайки се да види кой е вътре и щом успя да разпознае някои от силуетите, които се бяха обърнали към него и го гледаха втренчено,изпъна глава, уж че нищо не се случило и бавно влезе тътрузейки ранения си в Балканската ли, междусъюзническата ли война, не ме питай…И без друго ги бъркам и не мога да ти кажа.За мен са си все война, коя след коя е – не ми е толкоз важно…Без да поздрави никого мина покрай всички и директно се отправи към единствената свободна и олющена от половинвековна употреба маса в ъгъла и бавно седна на един от столовете край нея.

-Гоше,…Сипи една гроздова!- със сърдит глас изкомандва той, гледайки втренчено пред себе си и без да изправи глава добави- Нека да е двойна!

При тази поръчка очите на Гощо цаката светнаха и ококориха като фаровете на Зил, предчувствайки сладкия келепир от визитата на дядо Петко.

-Носи се –е-е!- с провлачен глас се провикна той и тутакси грабна шишето с ракията, след което започна да налива във възможно най- голямата и висока чаша, която му се намираше в кръчмата от благодатната и стопляща душата течност, и за секунди я напълни догоре, след което с дълги плавни крачки, внимавайки да не я разлее я занесе и сервира с най- усърден финес на масата пред бай Петко Ябанджията.Всички в кръчмата мълчаха и се стараеха да гледат нанякъде другаде, а не в него, правейки се, че нито са чули, нито знаят какво се е случило в тях, а притаеният им смях отвътре ги изгаряше подобно на въглен и всеки момент можеше да изригне с още по- голяма сила, заливайки всичко наоколо.Наред със смеха си всеки едва удържаше любопитството си да разбере истина ли е тази история, която като луда крава в неожъната нива премина през цяла Добруджа и на която човек да се чуди да се смее ли, да плаче ли…Пръв не издържа и се обади Тошко Цигането, щото хем най- млад и накокошинен беше, хем най-зевзек си падаше, а и заради природата му циганската му душа подобно на проядена от молци торба нищо не успяваше да задържи задълго:

- А бе, бай Петко, верно ли е това, що е станало с гъските по европейската програма?- смотолеви той, опитвайки се да попита с възможно най- сериозния си за ситуацията тон.Всички в Житен знаеха за гордостта на стария Ябанджия, която бяха петстотинте гъски английска порода, които синът му, завършил някога за ветеринарен лекар, беше уредил от земеделското министерство по Европейска програма и впоследствие докара по Дунава чак от Англия, за да може баща му да ги гледа, запълвайки заедно с майка му самотата си в опразненото село. Настаниха ги временно в селския пилищарник, където по времето на ТКЗС-ето се побираха до пет хиляди малки пилета, които ги гледаха до бройлери, а после ги товареха в специални камиони и изпращаха в птицекланницата в града.Синът му смяташе, че ако им пасне климата по нашия край и можеха да виреят, да ги развъди и от петстотин да ги направи пет хиляди, пак по тази европейска програма, а дядо Петко да назначи за управител на бъдещата птицеферма, поради което старецът полагаше особена отговорност и специални грижи за „чужденците” или „мигрантите” както той закачливо понякога ги наричаше.

 Дядо Петко се извърна тежко към Тошко Цигането, на когото беше обещал, че ако потръгне работата ще го направи бригадир в птицефермата, длъжност, за която Цигането нито разбираше какво значи, нито какво трябва да се прави, ако му се случеше, но все пак усещаше, че туй ще е нещо като да си голяма работа и началник, а на него най- много от всичко му се искаше да се издигне сред своите, които първи от селото бяха заминали по странско и там сега живееха добре, без да се налага да се блъскат по цял ден в полето сред житата.Та някой ден, ако се върнеха в село да не го видят пропит и пропаднал, а напротив- бригадир и то не на какво да е, а начело на пет хиляди английски патки.И тогава той да им извика насреща на висок глас, дето все го подиграваха, че само него го било страх да напусне селото: „Ей-й-й, видехте ли сега, че Тоше Цигането не е прост!Циганин ли, миганин ли не знам, ама ей го на сега…бригадир станал тук в село, а вие си трошете главата по тия чужди и непознати земи”.Тази мисъл изпълваше циганското му сърце с невъобразим трепет, а главата му с мечти, затова той много внимаваше да не обиди стария Ябанджия.Зер само от него беше получавал такова предложение, че то на село всеки само старините си гледаше и нищо друго.Дядо Петко го погледна изкосо изпод рунтавите си вежди с избелелите си от времето сини очи и изсумтя срещу него:

- Я ме остави на мира , бе!- и без да довърши изречението си гаврътна наведнъж половината от ракията в препълнената си чаша, след което млясна с напуканите си устни и отново впери мълчаливо втренчения си поглед в излъсканата от употреба маса пред себе си.Тошко Цигането се сниши и започна да върти очи на всички страни, все едно нищо не го беше казал преди малко, а останалите продължаваха от време на време с прикрито любопитство да хвърлят по едно око към приведения над масата старец, който дали от случилото се или от интереса на съселяните си се беше привел още повече и изглеждаше сякаш всеки момент щеше да се свлече от масата като след сърдечен удар.Ония започнаха от време на време да се ръчкат с лакти, а от устата им като змийче напираше сподавен кикот, който те едва удържаха.

- Петко, я кажи вярно ли се е случило това, за което говори Тошето или не е?- попита го на свой ред Кольо Влашкия, с когото бяха набори и се знаеха от деца, и който току що се беше приближил до масата му.Онзи продължаваше да гледа втренчено и да мълчи, при което бай Кольо продължи:

- Кажи бе , човек, човещина е …Вярно ли е това или не е? Пък и да е, какво толкова ..не е станало кой знае какво !..Зер гъски са това, не са хора!- с пресипнал от смеха глас и на пресекулки, каза дядо Петко опитвайки се да говори със сериозен глас, докато сядаше на  единия от свободните столове край масата до стария си другар.Ябанджията, без да го погледне изпи наведнъж останалата в чашата му ракия и премрежи очи от голямата и люта глътка, която беше задържал в устата си преди да я погълне, след което извърна присвито очи към набора си и го погледна, опитвайки се да разбере Влашкия за мезе ли го взима или го пита с грижа и от сърце., при което Кольо се обърна към Гошо Цаката , който стоеше зад тезгяха на пръсти като ловно куче птичар кога усети плячка пред себе си и му каза:

-Гоше, сипи още едно двойно от същото  за набора от мене!

Онзи едва изчака Влашкия да завърши изречението си и извика познатото :

-Носи се-е-е!- и веднага извади изпод тезгяха още една такава голяма чаша , която напълни догоре и моментално занесе и постави пред бай Петко Ябанджията, минавайки край жадно примлясващите съселяни при вида на препълнената с ракия чаша.Бай Петко само кимна с глава в знак на благодарност към приятеля си от детство и отново гаврътна наведнъж половината от ракията пред него.При това мъжко пиене от страна на бай Петко останалите в кръчмата не издържаха и един след друг, подобно на срутили се по сипей камъни, всеки си поръча по една ракия, а Гошо Цаката направо щеше да полудее от щастие, докато наливаше в празните чаши, предвкусвайки какъв оборот и печалба щеше да направи тази вечер.След като преглътна и тази люта глътка и премлясна с устни Ябанджията съвсем тихо, сякаш на себе си каза:

- Абе, стана тя каквато стана, ама тя бабата е за бой!Зер знаеш я каква е, нищо че е стара!Ама каква гьостерица заслужава само аз си знам! – и пак отпи от ракията, само че този път съвсем малка глътка.Това сякаш даде знак на всички в кръчмата и всеки го последва отпивайки от чашата си, след което старецът продължи да разказва:

- Тя, моята баба, освен че е серт и крива, напоследък почна и да пийва.Дали от старост или от друго, не знам, но аз ракийка, тя - вино и някак си свикнахме с този адет.Пък и то откакто имаме грижа за тия мигранти някак си и пиенето ни тръгна, че то допреди тях в тая самота и празно село , нито живота живот, нито пиенето пиене. В голямото ми буре, знаеш го, имам още от ланшното вино и защото нямам място за него в мазето от новите джибри го преместих в пилищарника.Онзи ден бабата ми докато нахрани хайваните решила да си налее малко от него…Ама тя вече без едно може, ама само с едно не!И така чашка след чашка така се залисала и опила, че като ги нахранила забравила да затвори канелката на бъчвата!И то виното текло, текло… Цялото се изтекло …А бъчвата моята я знаеш колко е голяма.Тя 200 кила побира и току бяхме я наченали.Поне 180  кила вино имаше още в нея.Целият под на пилищарника се покрил с вино и то нали отдолу е цимент, няма къде да попие. А ония будали, гъските де, нали са все жадни само това и чакали.Като почнали да лочат, ама лочали казвам ти, цялото вино излочали…Капка не останало по пода, все едно с език са го близали или с помпа са го смукали…И какво мислиш?...Хубаво се напили ама всичките…Бабата и аз бяхме отишли за малко до нивата, да видим как е там, че от тия „ мигранти” за друго време не ни остава, че нали са по европейска програма не може да ги зарежем току-така…А и пред сина все пак дума съм дал … И ония хора пари са дали, ей-й-й …Не може така да се излагаме безотговорно пред чужденците!

При тия му думи очите на Тошко Цигането се изпълниха с възторг от това как говори бай Петко за английските гъски, щото той също се чувстваше някак си съпричастен на тази работа …Нали скоро в пилищарника бригадир щяха да го правят.След кратко мълчание Ябанджията продължи:

-Та връщаме се ние с бабата след няколко часа и право при гъските отиваме,а там какво да видим …Всички до една лежат на пода …Ни мърдат, ни шават ….Ама досущ като умрели казвам ти …Ние с бабата откъде да знаем какво се е случило.Капка по пода не останало, откъде да се подсетим?!Тая бутнем, оная повдигнем …Ц-ц!Не шават!Чудим се, въртим се, не знаем какво да правим …Петко, вика ми мойта, умрели са казвам ти!Гледай, гледай- до една са умрели!Боже, Божке-е-е, ами сега, как ще кажем на сина?Лелее-е, започна да се вайка тя, ама вайка се казвам ти, чак се тръшка и пак се опитва да ги повдигне, ама ония ни гък, ни нищо …Умрели ти казвам,ама как си трябва умрели…То сега нито да ги ядеш, нито джигера им да вземеш, че то за ония от Европейската програма той джигера им е важен, и за джигера ни ги дали да ги отглеждаме.Ама, питам те: кой ще купи джигер от умряла гъска ?!...Никой! И аз тогава ми дойде една такава внезапна мисъл.Викам си поне някакъв келепир да има от тия хайвани, дето като свои деца сме ги гледали толкова седмици и й казвам на бабата:”Дай да им оскубем перушината, че поне нещо да можем да продадем от тях и файда да имаме, че то иначе всичкото си отива зян …Ей в града цяла фабрика за юргани и дюшеци има.Все някоя пара ще дадат за перушината, че то за умрели гъски комай никой пари няма да ти даде!И така с бабата решихме, че като почнахме : скубахме , скубахме , скубахме …Де що имаше чували, торби, легени, корита …Всичко напълнихме с перушина.А то една перушина, казвам ти, бяла , пухкава, мека …да й се ненагледаш…Английска, бе, оригинална !И току виж всичките ни стаи се изпълниха със съдове пълни с гъши пух…Накъдето и да се обърнеш само пера от гъски се вижда.После събрахме оголелите гъски на куп, по- точно на няколко купа, че това са пестин гъски, не е като за петдесе…А те милите без перушина съвсем малки и слаби изглеждат, като новородено.Жал да ти стане.Аз плача, бабата плаче, ама на, няма какво да се направи.Да ги ядем или в буркани да ги правим, не смеем…Може някоя английска мор да ги е бахтисала, ще вземе и нас да умори, ако хапнем от тях !Я,казвам на бабата, да ги пренесем тайно като се мръкне до бунището, че тук в селото и без друго поминък няма , ако се разбере че са се затрили и мигрантите , отиде се , че се не видя…Може и международен скандал да стане, викам й. И то след няма, и час вече беше притъмняло.Ние с каруцата една по една всички купчини с голи гъски пренесохме до бунището.Дъх не ни остана,ама никой не ни видя.Върнахме се у дома и започнахме да местим перушината де що намерим свободно място из цялата къща.На втория етаж, на тавана,по коридорите, в мазето…Празно място не остана.И така преместихме ги и нали преди това се бяхме бъхтали по градината, а накрая и тая щуротия, и с бабата бяхме като пребити.Даже и не седнахме да пием по едно!Легнахме си и сме заспали на мига .По едно време както си спя усещам нещо ме бута.Ама бута ме казвам ти, направо от леглото ще ме събори!Отварям очи …бабата срещу мен седи и опулила едни очи, все едно караконджул е видяла в стаята!Ставай вика Петко, ставай, да видиш каква беля е станала!Бе чакай бе жена, отговарям й аз далече от най- сладкия си сън, спокойно бе, какво се е случило?!Ние след като изгубихме патките по- голяма беля едва ли може да има, ама ей го на …имало !Ставам аз едвам от леглото, а бабата пред мен върви ни жива, ни умряла , ама върви и току се кандилка напред назад, сякаш всеки момент ще падне и ще предаде богу дух…Излизам аз пред къщата , че то пилищарника нали ни е отсреща и какво да видя: Те, пустите му гъски, мигранти с мигранти, да вземат да отрезнеят на бунището и както са голи голенички без перушина да минат през цялото село и право къде нас да си дойдат…Петстотин гъски, голи- голенички, зачервени от скубането като маймунски задници, вървят в редица към нас съскат и крякат, ама колкото им глас държи. Всичките къщи разбудиха.Бабата бяга назад към къщата и се кръсти, аз стоя сам по средата на улицата, а срещу мен вървят, клатейки се като войници петстин оскубани гъски и всички крякат с пълен глас, сякаш викат „Дай си ни перушината!”Боже викам си , сънувам ли?Щипя се , шамари си бия …Не!Не сънувам.Петстотин оскубани гъски ме наобиколиха и не спират да крякат.Ама крякат казвам ти.Зинали с тия човки срещу мен, направо ушите ми продъниха с крясъците си.По едно време гледам сина ни тича срещу нас, но като ни наближи само се хвана за главата и се вцепени като ударен от мълния.Нито мърда, нито говори.Само ни гледа и се цъкли като ни видя с гъските, а ония ми ти пущини крякат ли, крякат.Викам му, сине, успокой се !Разказвам му всичко , ама за виното и бабата нито дума не изричам, че ще вземе и нас да оскубе от яд като гъските , ако разбере…”Мамка им английска-вика той- само заразени ще са ни ги дали!Ще ги изследвам и ще ги съдим!Аз какво да му кажа?Викам му :остави ги бе, Минчо, английска му работа, нали са по европейски проект, пари за тях не сме давали!Поне на буркани да вземем да ги направим , а джигера ще им го дадем, нали заради него ги гледахме. Никой няма да разбере, че сме ги оскубали преждевременно …А той само ме гледа и нищо не отговаря, а на мен ми е мъчно за животинките, че като деца ми бяха…Сега без перушина нито да продължим да ги гледаме и оставим така, нито да ги колим е времето, че още на килограми не са наддали …Ей отиде ни европейската програма и най- важното:изложихме се пред чужденците !- въздъхна бай Петко и допи ракията си , след което се изправи полека пред слисаните от разказаното съселяни.Приближи се до Гошо Цаката, който беше останал със зяпнала уста от чутото и още държеше шишето с ракията в ръка, от което направо беше почнал да пие, слушайки тази небивалица.Изтръгна рязко шишето от ръцете му и като го надигна, додето не му се изцъклиха очите не спря да пие.И дали заради гъските, дали от срам ,дали от ръждясалите колела на комбайните ,в които се чуваше само песента на вятъра и буренясалите ниви или  заради обезлюденото им село, по набраздените му страни се стекоха сълзи.Почти нищо не остана в бутилката,а Цаката продължаваше да го гледа с недоумение, но не му каза нищо. Ябанджията, накуцвайки с левия крак се запъти да си ходи от кръчмата.Спря се на вратата, извърна се към смълчаните си съселяни и като се подпираше на вратата, за да не падне от многото изпита ракия едва чуто каза:

-Днес ще ги товарят за града, за птицекланницата!Бабата цял ден плаче и вие на умряло.Кълне се, че повече капка вино няма да сложи в устата си!Ами това е.Пък,ако някой от вас има нужда от перушина за юрганите си, да се обади!Английска е!Оригинална!