Обстоятелства и настроения - Валентина Иванова

 

 

Настъпващата вечер ме примами. Въздишам и чувствам желанието си. Да се насладя на аромата на вечерта, да наблюдавам движещите се хора, които се заговарят.

Исках да се измъкна тихо от вкъщи и да се разходя.Да мисля и да прогоня тъгата. Дори да срещна някого и да заговоря дори случайни хора. Да им дам възможност да бъдат тези, които не са или онези, които са.Щяха да си спомнят някое добро място или случка, а по-нещастните дори да ми се оплакват. Аз пък щях да им говоря за моето страдание и моята тегуба. Щяхме да вървим нанякъде и заникъде и щеше да ни е добре. Тъкмо се чудех с кого ще говоря, но да дам или да не дам повод да ме заговорят... И заваля. Дъждът бързо ме намокри и се приближих към сградите за да мина под стрехите. Притъмня.И видях една слаба светлина от дъното на един офис, покрай който минавах и видях... Имаше някого и той ядеше лакомо.Ядеше с наслада и сам. Сигурно е избягал от досадната си приятелка или мърмореща майка, а може би жена, но все пак кой нормален ще се крие в офис и ще си яде сам?И то на заключена врата и привечер...На работа. Нямаше да усети хладът на вечерта, сумрака и студените капки от дъжда по ризата си.

Хората се изпокриваха набързо и разбрах че скоро ще се заключат всички врати  и няма да намеря утеха като разговарям с някого. Сякаш бях още по сам, а и имаше много гадна вода, кална и студена, която заливаше краката ми. Оставаше ми само да вървя и да вървя, и уж тръгнах за някъде, а отидох наникъде, не направих нищо... Не научих никаква мъдрост, не видях нищо интересно, не говорех с никого и се прибрах. Мислех си, че вероятно трябваше по-далече да бъда...

Трябваше да отида на село и да обикалям край реката, да слушам ромона и, да се разхождам по моста, да отида в близката гора. Там да се съсредоточа, да размишлявам и да ми дойде музата, но ето... Останах в големия град.Там, където понякога своя глас дори не чувам от шума на колите, от високия глас, с който хората си говорят, от глъчката на деца и от мърморенето на старците... Но утре, утре... ще бъда на алеята, на крайбрежната алея, край лазурното море, там е нещо друго.Пътеката се извива край последните къщи, а изгледът е чудесен. Има дори и оцелели пейки, и често сядам там.

Излязох рано,за да отида край морето. Заслушах се във вълните, те се удряха в камъните край брега. Лек ветрец ме галеше по лицето. Някаква чайка прелиташе, а от време на време гладен гларус крякаше. Потънах в мисли и се чудех...

Чудех се като на шега знам ли истории, и то вятърничеви истории.Всъщност вятърът как да участва или да не се споменава за него, или като днешният слаб вятър, който усетих ще трябва да опиша, може би, вятърът, който бързо разпилява листата. А те така красиво се развъртаха, и после падаха, тихо на земята. И после пак се гонеха едно друго. И тъкмо се загледах  в извивките им и как се разпиляваха, когато видях няколко деца, които събират куп листа близо до мен. Загледах се. Листата бяха пъстри и жълти, и кафеви, дори червени, но между тях- едно странно. Голямо, жълто с кафяви кръгове. Дори двойно различно с много кафяви кръгове, а в средата охра. Сякаш беше кожа от змия. Змийска шарка. Потръпнах, като си го помислих. Красива змийска шарка, а не... Не е змия... Сякаш е разпиляна вода по холната ни маса. Тя е от ония, старите, кафява и дълга, с плот отдолу. И щом се намокри гледам как се разливат бавно капките вода. В този момент се сещам какво ни казваше моята учителка... През зимата да си направим топка сняг. Да я занесем вкъщи, първо да сложим в чинийка, а след това бързо да я преместим върху изчистената маса в хола. Разбира се, без покривката. Да поставим снежната топка в средата и да почакаме. А тези маси знаете, бяха едни лакирани и огледални, а топката бавно се хлъзга сама по повърхността. С интерес да наблюдаваме, как се разтопява снега и под какви форми се разтича. Да видим, образува ли нещо смислено, прилича ли на зайче? Или си е само малка локва... Влязат ли родителите ни да продължим с тях да гледаме всичко. Това разбира се е желателно, но те дали ще искат да гледат това, в момента няма да знаем. Моите родители с интерес гледаха, дори мама се смееше с мен и искаше да видя ту това, ту онова, което се появяваше. Питаше ме на какво прилича. Беше ни забавно, докато с татко беше по-сложно и не винаги смешно, но с мама да... Винаги... Често изпълнявах и второто поръчение на учителката ми- когато имаше вятър и много облаци, трябваше да гледаме към тях. Трябваше да виждаме променящите се, бели, пухкави форми, фигури. Това беше също забавно, и дори го правех през годините ,и продължавах и сега да го правя, като ритуал, като домашно, като спомен от детството. Като спомен за моята първа учителка, за нейната завлядаваща усмивка, за топлите и думи, които и досега чувах, и които бяха винаги насърчителни. За онова отминало време, и за сегашното вече. Макар че сега е друго-чудя се понякога кой вятър ме дова точно до тук, и сега... В този момент... На това място... Застанах на едно тихо място и слушам, едва долавям вече шума от пърхащите листа, и чувам сякаш една малка птичка. Помолих вятъра да ми пришепне правилните думи, или решения, да ми покаже правилните хора, дори умението, просто да чуя мислите си... Защото напоследък ги губя. Поисках от вятъра да ми отвори вратите и да пристъпя, защото  може би сега ще е най-подходящия момент за решения. Да ми даде смелостта, щом вратите са отворени, да прекрача., без да се бавя, да видя правилният път и да тръгна към успеха.

Животът е доста наелектризиращ, защото е енергия. Аз съм също енергия, която можеби трябва да се укроти, но само с притихнал ум и тяло, ще чуq шепота на вятъра бързо и ясно. Усещам желанието си да вдъхна свеж въздух от тревите, влажен от морето, аромата на дърветата и цветята. После и сега именно днес да се потопя възможно най-дълго в прегръдката на Майкатаа Природа. С тази живителна глътка кислород да вдишам радостта, която е най-висшата енергия, и онова дълбоко чувство, и онова вълшебство, че всичко е възможно. Чувствам се изведнъж като дете, в мен нахлуват много спомени, и сякаш усещам аромата на круши, на нашата круша „Армудата“, на любимата круша и на баба ми-„Армудата“.

Виждам как баба реже круши и ги слага в алуминиевите големи тави да се сушат. Тези нарязани круши, а и ябълки после ни караха да ги местим. С братовчедките да ги обръщаме парченце по парченце, и после да преместваме тежките тави. Баба ни казваше „Тук е прекалено слънчево или там е прекалено много сянка. Много е влажно покрай дърветата, преместете ги пак.“. След това баба ги преместваше в големи тенджери и ги заливаше със захарен сироп, а след това ние малките ги нареждахме в буркани. Как мърморехме само, докато бъркахме с големите дълги дървени лъжици, докато разбърквахме... И докато премествахме в бурканите, ама... Баба или вече не чуваше наистина или не ни обръщаше внимание. Щом се напълниха тези буркани ги носехме в малкото мазе. Което беше до онова с инструментите. Тя сядаше след като свършвахме всичко под дюлята. Намяташе се с кафевия плетен шал и сядаше върху старият дървен стол. Притихваше. Може би, защото беше кротка, тиха, а някой би казал, даже безлична жена, но аз знам не беше така. Беше мъдра, силна, мила, да кротка, но и много душевно богата. Сядахме до нея на тревата, а тя започваше да ни ракзазва за миналото си. Слушахме и мълчахме. Успяваше дори да ни накара да вдъхнем аромата на пресни билки, да усетим вятъра в косите ни, да сме близо до дъгата, и да запомним захаросаните ароматни круши. Пренасяхме се не само в миналото, разказваше ни и за бъдещето, затова как е стояла в голямата градина като дете. После виждахме отново есента с плодовете и листата, които се разпиляват по пръстта. И сега... Листата бяха пъстри и жълти, и кафеви, дори червени, но между тях- едно странно. Голямо, жълто с кафяви кръгове. Дори двойно различно с много кафяви кръгове, а в средата охра. Сякаш беше кожа от змия. Даже потръпнах, като си го помислих- змийска шарка. А не- не е змия, сякаш е... И изтръпнах... Боже, върнах се... Защото вече е тук и сега... И усещах отново тихият вятър, който проникваше в мен и разбъркваше мислите ми, но потръпвах от студа и от отиващия си ден, и хладната есен и си мислех за отминалите дни, и за отминалият днешен ден и миг. Има моменти, сякаш главата ми е празна. Не знам защо. Не усещам нищо. Може би чакам... Чакам шансът или нещо в мен да трепне.

А, да, смешното ли, тука какво е?

Всеки иска да е млад, но няма как. Иска дори да е малък-дори дете, но времето отминава, както всичко е станало. Наистина времето отминава, макар че, времето е уж на една времева линия-минало, сегашно и бъдеще. Стоят на една черта. Но не е същото, не е едно.

И какво сега е сега, а онова детското е отминало завинаги. Както и всичко в него.A вятърът в мислите ни е там и разбърква мислите ни пак.

И после...Утре... Може би ще си седите и ще говорите... Пак.

За смешното...Кое е смешното...

Дъждът пак ще вали и ще освежава въздуха. Изискано облеченият в офиса пак ще си яде сам. Сигурно обаче няма да направи нищо важно в живота си. Листата пак ще правят пируети и върхушки. Ще мислим за смешното, което понякога минава покрай нас и не ни е смешно. Ще се смеем на „смешното“, което всъщност не е смешно. А може би е смешно, че станахме такива, че всъщност нищо не ни е смешно...