Извиянявай мило, обичам те - Миа Сердарева

С Любо се обичаме по скайп. 

Офлайн сме Чапайчо и Марийка. Щирлиц и Червената шапчица. Абе в различни вицове живеем, че и различни езици говорим. По-точно крещим. Добре, де, аз крещя, признавам си. Той е тиха вода, подмолна - малко ще каже, но все ще е нещо, дето за раз бройки ми палва фитила.

Не запомни тоя човек какво ме дразни, ей! Петнайсет години! Джоко, пекинезът ни, дето колкото е сладък, шест пъти повече е тъп, за няколко месеца се научи - ако иска мир и любов, не пикае на спокойствието на мама. Наш Любо научаване няма.

Най-мразя да ме прекъсва. Пощурявам! Разбираш ли защо ми е така спокойничко по скайпа - лежерно, както казва една колежка - пускам на запис и говоря колкото ми душа иска. Той да слуша, когато може. Културка - няма нерви, няма юруш да си го излееш всичкото, докато не те е сецнал оня отсреща.

А очи в очи сме... да не ти разправям. Аз нали по цял ден се занимавам с кютуци, ща не ща, безразличието ми е част от униформата, и работното време се случва някакси извън мен, а пък отвътре съм като на пауза - чакам да мине пет, та да се върна към живота. Да се прибера у дома, да разкажа на мъжа си най-глупавите търкалета от деня, да си ги извадя от главата и да се порадвам на заслужена доза семеен рахат. Да, ама. До рахата не помня откога не сме стигали - той просто не ме оставя да се наприказвам. Още на десетата минутка, тъкмо съм набрала, ще ме прекъсне безобразно с кисела физиономия и идиотска реплика, дето няма нищо, ама нищо общо с темата. Щом е толкова зле, напусни, бе! Примерно. Ти да си, няма ли да се развикаш, а?

Толкова малко искам! Да ме изслуша, да ме похвали, нещо мило да ми каже, да се размекна и да се почувствам жена. Част от цяло, половинка нечия да се почувствам. Не акъл да ми ръси регулярно. Аз акъл си имам, душка. Разбиране, разбиране нямам насреща.

Дъщеря ми свалила от нета някакво книжле за психологията на връзките, моля ти се, и тръгна да ми обяснява, че мъжете така били устроени - като видят проблем, търсят решение. Закодирано било в мъжката психика. Не можели, тоест, да слушат безучастно.

Ти какво сега, питам я, ще изкараш баща ти големия решител, а мен - неблагодарница ли, що ли?

Няма да повярваш какво ми отговори, девойчето вчерашно. Като валяк ме прегази. Ти, вика, мамо, сигурно не се усещаш, ама напоследък се държиш доста гадничко с татко. Даже с Джоко се държеше по-добре, когато ти препикаваше фотьойла. Какво ти е направил толкова?

Онемях! Гледам я и си търся граматиката, пердето ми се чуди да падне ли, да се дигне ли и много ми идва да й отвъртя един, ама усещам, че така официално ще изляза лошата... и не знам какво да кажа, превъртам няколко скорошни вечери наум... охххх, май наистина не се държа добре, мамка му, дано да е от... кога ми дойде за последно... язък, не е това... може би вече не го обичам... може би не се чувствам обичана...

Че като ревнах... Хем от жал за мене си, хем от жал за Любо, хем от срам.

А онова четиринайсетгодишното - кога порасна толкова! - дойде и ме гушна - по-висока от мене е станала - и взе да ме гали по косата. Споко, мамо, всичко ще оправим...

И на другия ден се започна.

Взела таблета ми, влязла в моя скайп и пратила на татко си извинявай, мило. обичам те. сърчице.

Излизам аз в обедна почивка, включвам си най-невинно мобилния нет, колкото да се разсея малко с фейса, че като запиуипка тоя скайп...

Пиуип: вече не вярвах, че някога ще те чуя да го казваш, Зое

Пиуип: колко малко ми трябвало, та да се почувствам щастлив

Пиуип: благодаря ти

Пиуип: любов

Пиуип: моя

За малко да се задавя - преглъщам сълзи, сърцето ми в гърлото, главата - скафандър, ръцете не си ги усещам, краката - размекнати като църковни свещи от четирсет стотинки.

Какво го прихваща тоя моя?

Чакай, ами ако... по погрешка?

Не, слава богу - пише Зое. Така ме наричаше едно време. Зое, вдъхновение мое. И стихове ми посвещаваше... Боже, все едно е било в друг живот.

не вярвах, че някога ще те чуя да го казваш. Да казвам какво? Не помня да съм му казвала нещо мило. От месеци...

Ужас! В главата ми бръмват снощните угризения, пръстите ми треперят, докато търсят последното съобщение от мен.

извинявай, мило. обичам те. сърчице.

Аз това не съм го...

После включвам, разбира се. Споко, мамо, всичко ще оправим.

Ами успя детето. С едно редче само. Не е истина колко малко му е трябвало на татко й. Пък и на мен.

Та сега я караме така. Сърчица, целувчици, цветенца...

Грам не съм очаквала, че Любо още може да ме размекне. Сутрин ми праща късметчето, дето му се е паднало с кафето. Завидях му, при нас в кантората късметчета няма, и той започна да ми подарява своите. В обедната почивка ме чака я виц, я музичка, я снимка - видял нещо и му се дощяло да ми го покаже. Толкова е сладко! Аз пък, при нас ако се случи нещо пò такова, затварям се в сервизната стая и му го разказвам на видео съобщение.

И у нас си говорим така. Аз в кухнята, той в хола, всеки с таблета си. Ако щеш вярвай, пак го заобичах. По скайп, де. Офлайн още си ми е къс фитила. А искам! Не е като да не искам да съм бяла и добра, да се науча да влизам в неговия виц, хем като положителен герой. Особено след оная вечер, когато...

... влезе при мен в кухнята и - ей така - ме гушна. Като в ням филм. Все едно че ми се свлече някаква не-моя, безчувствена кожа - от гърба, от раменете, абе от навсякъде, и под нея се показа почти забравено тяло, бебешки нежно, жадно-прежадняло за докосване.

Още изтръпвам, като се сетя...

На другия ден помолих дъщерята да ми прати онова книжле, та седнах и аз да чета психология на връзките. Какво да ти кажа - вътре е пълно с неща, дето всички ги знаем, обаче не ни личи. Забравяме ли ги, банални ли ни идват, времето ли не ни стига или другаде са ни главите, не знам.

Чакай да видиш какво съм си подчертала. Къде беше файла... А, ето:

Обичащият мъж подсъзнателно се чувства отговорен за щастието на жената до себе си. Ако тя е неудовлетворена, той е потиснат.

Значи затова все се вкисваше, когато му се оплаквах, разбираш ли! Чувствал се е виновен, миличкия, защото ме обича...

Чуй още едно:

Ако се фокусираме върху това какво получаваме от връзката, винаги ще се намери повод да сме недоволни. В хармоничните двойки фокусът на партньорите е даването, стремежът да направиш каквото зависи от теб, за да се чувства другият добре.

И не мисля, че става дума само за секса, подредената къща и вкусната храна. А доскоро си въобразявах, че ако се грижа за това, значи съм направила достатъчно. Предостатъчно. Абе, кажи го, всичко.

Боже, колко повече мога да дам...

А това ме уцели в десятката:

Преди да кажеш каквото и да било на партньора си, най-напред почувствай любовта си към него. Повикай я, направи я пътека, по която думите ти да преминат. Не забравяй: думи, изречени без обич, могат само да рушат; тези, които минат по пътеката, съграждат - както връзката с другия, така и връзката със собствената ти същност.

Ето какво правел скайпа - давал ми време да изпитам любов, преди да кажа нещо.

Мдаа, спаси той положението, ама взе да не ми стига. Искам да се гледаме, докато си говорим. Искам кожата ми да не забравя ръцете му...

Ще трябва да се науча да го обичам очи в очи, душка. Офлайн. Доста времеемко ми се вижда, честно казано, преди всяко изречение да си припомням любовните пътечки между нас, ако трябва - и нови да пускам... ама като се замислих, май така или иначе говорим прекалено много. Аз, де. Признавам си. И то не за да дам нещо на другия, а за да изхвърля боклука от себе си. Милия ми той...

Ох, спирам, че ми свършва батерията. Пак ще се чуем. Хайде, чао, поздрави на всички.

И нали знаеш - това видео да си остане между нас.