Из дневника на един пътник - Денис Олегов

 

Отварям сънено очи и осъзнавам, че е време да тръгвам за работа. По навик скачам от леглото и забързано закрачвам към банята и след като се приведа в нормален вид, в 7 часа се запътвам към автобусната спирка. И докато крача все още унесен от умора, извднъж изскача автобусът. Едва успявам да се кача, защото по график той трябваше да пристигне след 5 минути. Спринтьорските ми умения си казват думата и вместо да чакам следващия бус и да мръзна, докато ми окапе носа, си направих сутрешната тренировка за крака. Тъкмо ше спестя едно посещение във фитнеса днес.

 

Доста усилия ми костваше да си поема дъх. Още повече, че вътре е пълно и едва си намерих прилично място, където да не бъда опипван неволно. Забелязах на предната врата баба Дочка, съседката, която се мъчеше да се набута вътре и ръгаше с бастуна си където свари. Не знам как щеше да се побере с тази огромна чанта, която незнайно къде беше помъкнала в 7 сутринта. Вратата не можеше да се затвори от толкова много народ и шофьорът даде газ, като остави отворено. Има график да гони човекът!

 

И все пак този човечец все едно кара катафалка. Вярно, че ако вдигне скоростта, всичко ще се раздрънка и може и да се разпадне на пътя, но някои бързаме към офисите. От радиото в кабинката се разнася “Trep, trep, trepni”, докато водачът тегли сочни псувни на светналия в червено светофар.

 

Стигнахме първата спирка. От близката до мен врата се качва клошар – усеща се как за последно се е къпал преди падането на Съветския съюз. По законите на Мърфи този образ застава точно до мен и започва да разправя несвързани приказки за мачовете на Левски от времето на Гунди, как приватизацията го е ограбила и как среден успех 3.40 е достатъчен за щастлив живот – все неща, за които на никой нормален не му се мисли в полусънено състояние! Никой не слуша странника, но той започва да води диалог със себе си.

 

Хората трескаво се борят за места, сякаш в буса раздават безплатни банани – тук са вечно ядосаната майка с количка, в която плачат близнаци, дебелият чичка, водещ на каишка своя доберман, хлапета с раници, 5 пъти по-големи от самите тях, пенсионери, помъкнали каси, щайги, торби, колички с продукти. Как бих си взел хладилника по пътя! Тъкмо ако огладнея да има откъде да си взема хапване.

 

Задръстване. Шофьорът усилва сръбското, а гримирана ученичка до мен говори по телефона с приятелка, оплаквайки се от някой си Петър. Срещу нас двама поляци боботят на висок тон. „Пшпшпшпшпш“ кънти в заболялата ме от цялата какафония глава. Близнаците в количката дерат гърла, а някакъв дядо със сух глас започна да дава съвети надълго и нашироко как да се успокоят бебетата, какво писал доктор Спок, дали се хранят добре, или безотговорната родителка не ги е помъкнала с темперетура. Автобусът обаче не помръдва и сантиметър!

 

Най-после спирка. Клошарят слезе. Най-после мога да си поема въздух, без да повърна. Шофьорът също слиза, уж да поправи нещо. Естествено, прави го, за да отиде до тоалетната в храстите и да си купи кафенце от близката будка. Все едно му плащат, за да дразни пътниците. Да можех и аз да се облекча, но ако сляза, тази гад ще натисне газта веднага!

 

Отново задръстване. На трамвайните релси Москвич се е врязал в чисто новата мотриса. Жалко, че общината е заплатила толкова много пари за нещо, което буквално е помляно от 40-годишен съветски автомобил. Контрольорите, останали незабелязани преди малко, използват случая да проверят циганин за билет. Ромът отказва да плати глобата, като пледира, че е веган и ще подаде жалба до Европейската комисия. Ама че нетолерантни контрольори!

 

Шофьорът най-после отваря вратите, след като катастрофата е задържала цялото движение. Безброй крака в такт се отправят към изхода. Със сигурност сме повече от редовната ни армия и населението на някои държави. Ръгат ме с лакти, бастуни, чанти, но и аз не оставам по-назад и с рамо напред се пробивам път през тълпата, за да почувствам свободата отвъд градския транспорт.

***

 

Прекрачвам прага на офиса. По график би трябвало да стигна за 20 минути, но съм пътувал час. Шефът подава зад компютъра намусената си физиономия.

- Ники, пак закъсня! Кога ще се научиш на точност?

- Но, шефе, градският транспорт...

- Градският транспорт не е виновен, че се отнасяш пренебрежително към времето си! Ще ти удържа от заплатата тези самоволни закъснения!

 

А аз просто исках да пътувам евтино и удобно, както се казваше в онази радио реклама. Да си бях взел такси!