Снимка от морето - Живодар Душков

И досега не мога да си обясня как снимката се появи на масата ми. Нямаше я толкова години и току изведнъж да попадне пред очите ми... Между листовете на някоя книга ли е била и е изпаднала без да видя? Или пък била слепена с някоя друга фотография и чак сега ѝ дошло времето да се появи отново? Не се чудих много-много, а с любопитство я разгледах. Толкова млад съм и децата ми толкова са малки; морето се люшка някак си ласкаво и спокойно; песъчинките отразяват слънчевите лъчи... Синчето е прегърнал голям гумен динозавър, а щерката е с  делфинче – кажи-речи колкото нея на ръст... Наум пресмятам възрастта на трима ни, изваждам предполагаемата дата (Колко пъти жена ми ми е казвала на гърба на всяка фотография да напиша дата и място, аз все с усмивка съм отвръщал, че имам силна памет, а ето на – не мога да да уточня нещо елементарно!). Все пак възприемам нещо по-обтекаемо – първата половина на осемдесетте години, категоричен съм за мястото – плажът на Шкорпиловци и... „кинолентата“ се завъртя.

...Беше август и по-точно: следобедът на предпоследния ден от почивката ни. Можеше и да не получим снимката, тъй като  на другия ден си заминавахме, но синът настоя да отидем на плажа.

-Нека се сбогуваме с морето! – настоя той.

-И с лятото, и с лятото! – подкрепи го малката.

Жена ми от предишния ден беше започнала да събира багажа и имаше да довършва „куп неща“, както се изрази, а ние само ще ѝ пречим, така че тримата поехме за „сбогуване с морето“.

Впрочем в Шкорпиловци бяхме за първи път. Жената настоя, а тя умее да привежда аргументи: точно в Шкорпиловци щяло да е добре за здравето на децата заради съчетаването на море и гора; точно на Шкорпиловци пясъкът е хубав – „ще речеш, че си на Златните...“; точно в Шкорпиловци и ние ще можем да си починем от градския шум.. .Естествено, че се съгласих, независимо че съм любител на варненския плаж се неговите високоговорители, от които се носеха на вълни на вълни мелодии, песни, съобщения... За десетина дни в Шкорпиловци изпопрочетох сума ти книги; дремосвах под напева на морските вълни; позазяпвах се ту в тази, ту в онзи страна, ама то май и нямаше в какво: плаж – голям, летовници – малко... На дванадесетия ден чух „разпознаваем глас“. Не познавах притежателя му, но виж, гласът му, се беше запечатал още от 70-те години на миналия век. Разбира се, че не грешах. ’Мистер Фото Мексико’ пристъпваше по шкорпиловския пясък, поостарял, но с неизменна си фотоапарат, преметнат върху почернялия му от слънцето врат, с емблематочното си сомбреро, с поизбеляла моряшка фанелка и черни панталони – дълги до коленете, а двете му ръце бяха заети с елементи от преносимия му интериор: надути бая големишки пингвинче, делфинче, динозавърче... Вървеше тежко-тежко по тежкия пясък, обръщаше глава в различни посоки и току се провикваше: „Кой ме вика?.. Кой ми чука?.. Фото „Мексико“ е тука!“ Поспираше за момент, колкото да се увереше, че не е пропуснал някой желаещ да си направи снимка, а след това пак продължаваше пътя си с гумената си менажерия.

И тъй като след почти двуседмичната скука появата му беше своеобразен гастрол, взех да си мисля за евентуалната причина да напусне позната си територия. ’Мистер Фото Мексико’ отмина и въпросите му „Кой ме вика?.. Кой ми чука?...“ позаглъхваха и заради разстоянието, и заради шума на вълните..  При мене остана обаче друг един -. Не произнесен -  въпрос: „Защо за толкова години не си смени репликата?“... Неусетно върху вестникарските полета се появиха кратки стихчета:

„Ето ме със апарата –

ще зарадвам аз децата...“

„Няма нужда да си храбър

да се снимаш с динозавър...“ и т.н.

След прибирането си в базата ги преписах на голям кариран лист. На другата сутрин го взех със себе си. За всеки случай. Малко преди обяд чух приближаването на „Кой ме вика?.. Кой ми чука?“.. Когато ’Мистер Фото Мексико’ се изравни с мен, станах, приближих се до него, извиних се, че може би нетактично се намесвам в бизнеса му и... И му подадох... стихотворчеството си... Погледна ме – някак си подозрително, някак си въпросително и без да каже нито дума, сгъна листа на четири и го мушна в чантичката си.

След като се наобядвахме, се върнахме в непълен състав на плажа  (Жена ми буквално ни прогони, за да не ѝ пречим при оправянето на багажа, ама и ние никак не ѝ се разсърдихме, загдето ни лишава от удоволствието да ѝ помагаме!). Докато разгръщахме хавлиените кърпи и питането на ’Мистер Фото Мексико’ „Кой ме вика?.. Кой ми чука?“... ме стресна. Беше съвсем наблизо. Признавам, че изритах и известно разочарование. След малка пауза обаче той продължи: „Полякинче и чехкинче, украинче и рускинче искат снимка със делфинче!“

„Хубаво звучат!“ – помислих си като непризнат автор, радващ се на изпълнението на утвърден актьор... Когато изрецитира „Няма нужда да си храбър да се снимаш с динозавър...“, ’Мистер Фото Мексико’ беше току до сина ми. А той сякаш това и чакаше:

-Тате, нека чичкото ни снима!!!

’Мистер Фото Мексико’ се обърна към мен, разпозна ме и без да е чул отговора ми, разпредели животинките: динозавърчето – за юнака, делфинчето – за русалката. И строи деца и зверове от двете ми страни. Снишаващото се към гората слънце надничаше любопитно в очите ни, но ’Мистер Фото Мексико’ вдигна одобрително палец нагоре. Протегнах се към портфейла си, но срещнах категоричен отказ. Прибра си животинките и отмина с друга новост в репертоара си: „Ето ме със апарата – ще зарадвам аз децата...“

***

На четиринадесетия ден, при сбогуването ни с морето, ’Мистер Фото Мексико’ ни беше изпреварил. Като ни видя, подаде ни един плик, каза „Благодаря!“ и отмина. А с него се понесоха и „Полякинче и чехкинче, украинче и рускинче искат снимка със делфинче!“, „Няма нужда да си храбър да се снимаш с динозавър...“, „Ето ме със апарата – ще зарадвам аз децата...“

Отворих плика. Беше снимката ни от предишния ни ден. Хубава снимка. Щерката обаче сви недоволна устни:

-Нито съм полякинче, нито съм чехкинче, нито съм рускинче, пък ми даде да държа делфинче!

-Чичкото иска да каже, че щом полякинчетата, чехкинчетата, украинчетета и рускинчетата искат да се снимат с делфинчето, е естествено и българчетата са искат такава снимка! – защитих избора на играчка, направен от ’Мистер Фото Мексико’...

Май всъщност защищавах себе си...