Когато се връщаше земята - Кирил Тенджов

От една седмица пред кметството, на таблото за съобщения се мъдреше следният текст: “На 1 март, неделя, ще се раздават ливадите в “Рибарица”.  Всички, които са имали някога  ливада, да присъстват с четири колчета в ръце, защото няма да се връщам после там.”

Писал го беше някогашният учител и директор на селското училище Йордан Директора.  Отдавна се беше пенсионирал, но изглеждаше в добра форма, та се спряха на него да представлява селото в поземлената комисия на общината. Забавиха се специалистите в изработването на плановете, а пролетта  чукаше на прага. Стопаните трябваше да си знаят докъде са им нивите и ливадите, и да се захващат с най-ранната работа по тях -  гюбренето. В много дворове, в далечния край, гюбрето беше превряло, прекопано и чакаше да потегли в полето за торене. А как да го разхвърляш, като не знаеш докъде е твоето? Не че някой ще се разсърди, ако му наториш нивата, но…

И тогава се реши да се раздаде земята за временно ползване. Имаше землемерски карти от старо време. Не всичко беше вярно в тях, защото е имало промени в собствеността през годините, но все пак можеха да служат за ориентир. А и по-старите хора ще питат. Те знаят кой къде е имал…

Рано, рано в посочения ден, насред село започнаха да се събират хора - мъже, жени… Разделили се на групички, оживено коментираха. Някои носеха подострени колчета в ръце и се надяваха да ги побият в четирите краища на бащинията си.

Тука беше и дедо Пене, най-старият в селото. Качил го беше в каручка правнукът му Ванчо, младеж на 15-16 години. Дедо Пене беше седнал на дъното, за да не падне, ако Гошко, магарето, речеше да потегли внезапно. А за по-сигурно Ванчо беше застанал пред него и внимаваше.

По едно време от кметството слезе и Йордан Директора. Под мишницата си беше стиснал навита на руло карта, а в ръцете си държеше голяма рулетка.

- Добрутро! – поздрави той. – Ще вършиме ли днеска работа?

- Требе, требе, Йорде... Улежаме се зимаска... – каза един от застаналите наблизо мъже, а другите одобрително поклатиха глави.

- Е, айде тогава! Да потегляме! – изкомандва Йордан. – Я, дедо Пене, ти се возиш и без това... Вземи картата при тебе! Па там ще ми я дадеш пак.

- Бива, Йорде... Оно за друго вече не ставам, ама че я пазим...

- Пази я, дедо Пене, защото друга нема. Ако ѝ се случи нещо, ти ще връщаш имота! Ти си най-стар тука, требва да знаеш всичко... – пошегува се Йордан и му подаде картата.

- Е, Йорде, Йорде... Скору ли е било, та да помним... Ама я, колко знам, че казувам, де! – и той внимателно стисна в прегръдките си скъпоценната карта.

Потеглиха. Йордан Директора напред, след него Гошко помъкна каручката с дедо Пене, а после и всички останали.

Скоро минаха последните къщи и навлязоха в полето. А то широко, равно... Чак в далечината се белееха заснежените върхове на Рила. Събудиха се спомените на тези, които помнеха времето, когато всеки - кой повече, кой по-малко си имаше собствена земя и от нея се изхранваше цялото семейство. Не беше лесно... С волове и рало се ореше, ала бяха млади, силни... Пееше се на полето! Много се пееше...

Сега чувствата им бяха раздвоени. Едни си искаха нивиците, други не ги потърсиха въобще... И едните и другите си имаха аргументи за себе си.

Та това се говореше в проточилата се тумба народ. Имаше и спорове, и смях...

Около дедо Пене беше оживено. 

- Я кажи, дедо Пене сега, кои са ни комшиите у „Рибарица”? – питаше го висок кокалест мъж.

- Са че ти кажем, Мите... От едната страна ви беше Големата вада. От другата Гьоне Бозавио, от третата Маца Карадачка, а от четврътата страна все се карахте нещо за мушата с Лоза Тегарска... – убедително обясняваше той.

- Па сега нема да се караме... Старите отдавна измреа... – промърмори Мите и се отдръпна, за да даде възможност и на друг да се допита до стареца.

Приближи го Дона Васевата.

- Помниш ли, дедо Пене, наште муши? Я бех маленка тогава... пасла съм кравата, ама къде беше баш... – питаше с надежда да получи някаква информация тя.

- Ти па, Доно! – надигна се дедо Пене. – Що тражиш па ти у „Рибарица”? Вие никогаш не сте имали нива там.

Дона се стъписа, погледна го ядовито и каза:

- Как да не сме имали, бе! Я го гледай ти него!... Он че ми каже... Я знам, дека сме имали и ние!

- Немахте, Доно, немахте... У грешка си... – кротко обясняваше той.

Дона се фръцна назад, мърморейки:

- Дрът пергиш! Он че ми каже... Я че идем, па се нещо че има и за мене...

Улисани в такива приказки, неусетно пристигнаха. Йордан Директора си хареса едно място и спря. Постепенно около него се събираха всички – кой както е изостанал в опашката. Накрая пристигна и каручката на дедо Пене, водена от Ванчо, правнукът му. Той спря край скупчилите се хора и започна да изпряга магарето. Взе въже, дълго няколко метра, върза Гошко през шията с единия край, а другия за каручката.

- Ванчо, помогни ми да слезнем.  Сфанах се у тая теснотия тука... Да разодим малко... – помоли се дедо Пене.

- Айде, дедо! Дай рака и полека... Ето така!

Старецът запристъпва внимателно към опашината на каручката, ала краката го не слушаха, та се подпря на каната с едната ръка да не падне. С другата стискаше картата и не можеше да му служи за нищо друго.

- Дедо, остави картата на пода да не паднеш, оти какво че те дигам после... – засмя се Ванчо.

Дедо Пене остави внимателно картата на пода и заслиза, като се крепеше вече и за  рамото на правнука си.

В това време Гошко любопитно надникна в каручката. Беше свикнал да намира накосена зелена трева там, когато го връзваха да не избяга надалече. Ала този път на дъното се търкаляше само оставената карта. Тя привлече вниманието му и той я помириса. Кой знае какво му напомни, но реши и да я близне с език. Накрая захапа единия  ѝкрай и внимателно започна да дъвче.

Старецът стъпи най-после на земята. Пусна Ванчо и се обърна да потърси картата. Гледката пред очите му го стъписа. Гошко  доволно мачкаше и дъвчеше.

- Бре! Ванчо, картата! – изстена дедо Пене.

Ванчо се сепна, обърна се и видя какви ги вършеше Гошко. Пресегна се, хвана свободния край на картата и задърпа към себе си. Това не се хареса на магарето и то с рязко движение си възвърна отново собствеността.

Ванчо се нервира, грабна пръчката, с която го подкарваше насам и го шибна. Гошко не очакваше такава агресивност и подскочи със задница. Тогава момчето втори път  стовари пръчката по него. Това никак не се хареса на кроткото до този момент магаре и то, без да изпуска картата от устата си, с рязко движение хвърли един къч към побойника. Едновременно с това се скъса и тънкото въженце, с което беше вързан за каруцата. Ванчо безпомощно се дръпна на безопасно разстояние и се чудеше що да стори.

Събраха се наоколо хора. Един мъж тръгна към нервираното животно, с намерение да го озапти, но то заплашително и предизвикателно обърна задните си части към него. Той спря, примига… и се върна.

Народът наоколо се наслаждаваше на зрелището. Едни се смееха, други даваха акъл. Няколко мъже от различни страни запристъпваха към магарето. А то вдигнало високо глава, с висяща карта в устата си, изправило уши, уплашено и неспокойно пристъпваше от крак на крак. Когато разстоянието до най-близкия от мъжете се стопи на една крачка, внезапно скочи настрани, хвърли още един къч, нададе гръмогласен рев и побягна през ливадите, съпроводено от дюдюкания и псувни.

Още с първите си скокове изпусна картата, но тя изглежда вече не го интересуваше. Ванчо притича, взе я, изтръска я и я занесе на безпомощно наблюдаващия до тук, Йордан. Той я разгърна, опита се да оправи смачканите ѝ и разкъсани краища, поцъка, поцъка с език, па я захвърли.

- Не става за нищо! – отсъди ядосано и продължи – Днеска нема да се върши работа. Добре че има копие в Общината. Ама сега, докато отида да го взема, ще стане късно… Айде, утре кой е жив и здрав, пак тука…

Помаяха се, повъртяха се и поеха обратно. Жените проклинаха злощастното магаре, че им отне напразно времето, мъжете се смееха и се договаряха да идат в кръчмата да се почерпят.

Дона Васевата убеждаваше жените около нея:

- Он, дедо Пене, нарочно е дал картата на магарето! Мене слушайте! Сака да го назначат на щат у поземлената комисия, та се него да питат!...

В полето останаха само каручката и старецът, който се суетеше около нея. В далечината правнукът му напразно тичаше след уплашеното дългоухо животно…