Гърмян дивеч - Добрин Денев

 

Теоретическата подготовка е най-важното. Това от мене да го знаете. Аз, както и да ме погледнете, съм една жива жертва на теоретическата подготовка. Нямаш ли теоретическа подготовка, брат ми – пиши се отписан.

Имах идеална работа – щатен авджия. То такъв щат трудно може да се хване свободен, но аз го хванах. Щатен авджия към онова, ей там, заведение, “Гърмян дивеч”. Ще рече, че клиентите идват тук да ядат гърмян дивеч, а пък аз съм този, гдето трябва да го осигурява.

Купиха ми всичко: шапка – зелена, с перушина, гамаши, патрондаши, служебно оръжие – много специална пушка. Надцевка. марка “Иже”. Дванайсти калибър. Цялата със заврангучки изписана. Само да се показваш с нея ти стига. То и мотори имаше с такава марка, но това е друго.

Като се видях - все едно, че идвам от някое авджийско списание.

Куче си имам, собствено, ловно, птичар, с къс косъм. Не можеш да си ловно куче като хората, ако не си с къс косъм. Кучето се казва Спас, но аз му думам Чарли, по- на английско да докарва. На него това доста му се хареса. А и на мене ми стана по-лесно го викам. Щото като му река “Спас!”, то доникъде не се чува и кучето почти не ми обръща внимание, а като му кажа “Чарли-и-и!” - веднага ще дотърчи.

Шефката, шефката на битовото заведение, ми определи работно време и план – не знам каква си бройка патки, пъдпъдъци, зайци и прочие на ден да ударя. И да ги занеса в заведението. Та затова по цял ден в рамките на работното време се скиторя по баирите като Тартарен Тарасконски, ха дано да отстрелям нещичко, ама, к-во да ви кажа – то, дивеч няма. Няма и няма, и няма... Сутрин, обед, вечер – все едно и също, тоест нищо. Във и даже извън работното време – само нищо.

Шефката почна да се муси. В менюто на ресторанта пишело например “Блатна гъска с едик-во си”, ама къде ти блатна гъска...!

Та им сервират само “едик-во си”...

Значи, маам аз гащи целодневно по баирите, навъртам километраж, заничам се във всяка драка и глогинка, но... само нищо.

По едно време си викам, мой човек, вместо да ходиш, до всички храсти, не е ли по-добре да им хвърлиш по едни сачми отдалеч. Превантивно. То, ако има нещо, ще се разбере...

В този момент гледам пред себе си едни, точно каквито си мислех -  едни такива... идеални храсти. Подходящи ми изглеждат за дивеч, позашумени добре и прочие... Ще ги тресна оттука, си викам, па да видим. Прицелих се и “ба-ам” с “ижето”. И да видиш к-во става – веднага изскочиха. Два, тоест двама. Мъж и жена. Неопрятни. Стреснати. Не могат да сварят да се позакрият и прочие. Мъжът, още не се закопчал, се нахвърли срещу мене, за малко да стане саморазправа. Жената, тя пък пребледняла като платно, помислила, че нейният мъж ги е проследил и иска да ги утрепе на местопрестъплението.

Абе, то т-ва, ако ме питат, не е никакво престъпление. Ако за такова нещо вземем да се трепем, к-во ще стане? Няма да останат хора! Ще се затрие човечеството като едното нищо. Ще се срине обществото... до основи. Човек върху човек няма да остане...

Слава богу, накрая успях да обясня кой съм и защо стрелям. Добре че съм насочил пушката малко по-нависоко... Те сачмите наистина са дребни – 12-ти номер, ама нека ти жулна аз 100 грама 12-ти номер от 12 метра, пък ела да си говорим.

Спрях да гърмя по храстите.

Шефката обаче от нервна, по-нервна. Вика ми “Ти трябва да удряш поне по една патка на ден!”

Хубаво, отговарям, ще удрям по една патка на ден, че и по две патки мога да удрям, че и по повече, ама откъде да ги взема? Няма!

- К-во няма! Как да няма! Не може все да няма! Аз тебе, вика, аз ще те опаткам едно хубаво, тъй да знаеш! Ще те съкратя - за неизпълнение на плана и за нарушаване на трудовата дисциплина!

Бре-е... чак до трудовата дисциплина опря! Освен че се заканва, взе и да налита... И аз мога да налетя, но,... нали,... жена? Не е възприето. А тя налита, щото за нея е възприето! Откакто дойде еманципацията на тия всичко им е възприето...! А пък наистина трябва да връзвам план, както вече обясних.

Работата стана много сериозна.

Вървя аз по улицата и се чудя к-во да правя и откъде да я захващам. Щото онази ще ме уволни със сигурност. Не щеш ли, точно тогава виждам отпреде си един мой набор. Не бях го срещал от много време. Той се жени, развежда – не знам колко пъти, пък и той вече надали знае. Що правиш, що струваш, виждаш ми се, вика, омърлушен. Да, така е, отговарям, оная ще ме съкращава, по не знам кой си член. Направо не е работа... и му разправям за к-во става дума. Трябва да й осигуря някакви пъдпъдъци за днеска, ама от къде да ги намеря...

- Пъдпъдъци ли, казваш? Ха-ха-а! Беше тая! Беше! Пестицидът, наборе, уби всичко. Нашите хора хич не пестят пестицида, пръскат на поразия, мушици, червейчета, гадинки и прочее се нагълтват с пестицид, а падпадъкът после туй го кълве. Ден, два, три... и подир някое време – фърга топа. И яребицата, и тя също го кълве... и нея вече не можеш я намери.

Видя ми се много убедително това... за въздействието на пестицида, но на оная к-во да й обяснявам. Ти си щатен, ми вика, за това получаваш трудово възнаграждение... 

- Абе, знаеш ли, - каза наборът, - имам една идея... Жена ми (вероятно последната) работи в птицекомбината. Там гледат едни бройлерчета, някаква кръстоска, ама хибридът ли не ги е хванал, фуражът ли не им понася,... щото все си стоят маломерни. Що не вземеш да опиташ?

- Как така да опитам? Да взема и да ги занеса в заведението вместо пъдпъдъци? Не, не. Невъзможно. Нали ще се разбере, наборе... По-лошо ще стане.

- Няма да се разбере. Ти ще ги обработиш, ще ги оскубиш, ще им отрежеш главите и краката. Няма как да се разбере...

- Абе,... ама,... нали все пак трябва да ги купувам, да ги плащам?

- Няма такова нещо. Тия са болнави. Всеки ден мрат сумати. От тях ще вземеш. Никой нито ги брои, нито ги отчита. Изхвърлят ги.

Взех че опитах. По необходимост,... щото оная ще ме уволни по някакъв член... Пренесох ги в една пазарска чанта. Оскубах ги, както ми се каза, отрязах им главите, краката и прочие. Заприличаха на истински пъдпъдъци. После си измислих и допълнителна технология да ги обработвам. Наредих ги на една талпа, отдалечих се на десетина разкрача и им теглих едни сачми. После ги обърнах, и отново... Занесох ги в заведението и ги оставих в кухнята. Само дето сърцето ми се свиваше до последно.

Готвачът ги сготви още същия ден, без да се усети.

Номерът мина... Шефката се опули... Как, вика, сега взеха, че се намериха? ами как, казвам, трябваше да им изуча поведението. Имат си поведение и навици... нàучен подход трябва да се прилага...

На другия ден занесох останалите. Пак ги осачмих – пак равномерно.

Да ви кажа, клиентите като ядат гърмян дивеч по туй го познават – по сачмите. Ако питат мене, от това няма по-неприятно - все едно е да ти падне пломба и да я сдъвчиш с другите зъби. Само че не питат мене, а питат клиента. А пък той иска само от гърмения дивеч. Само от него.

Шефката каза “Още!”

Отивам при набора и също му викам – още!

Добре, казва, ще стане работата, ама ти като ходиш по полето там няма ли някъде тикви? Да хапнем, нещо такова. Има, казвам, има тикви, полето - пълно с тикви. Само че те май са фуражни. Гледам стопанството ни ги пази, ни ги прибира. Колко ти трябват? Като начало, казва, донеси малко за опит.

Занесох му със жигулата. Имам жигула. Напълних един багажник и му ги закарах у тях.

Новата партида “пъдпъдъци” оправи изцяло положението. Шефката се ухили. Масите - заредени с “резервер”. Заведението почна да се пълни и всички клиенти взеха да налитат на маломерните бройлери.

Една вечер гледам някаква млада двойка яде “Пъдпъдък по сечувански”, вади сачмите и ги брои – състезание си правят значи, на голове играят...

О, така ли била работата!?

На другия ден ударих бройлерите двойно. Вдигнах  резултатността,... един вид.

Само дето главният готвач нещо все се съмнява. Много им било особено месото на тия пъдпъдъци, не били съвсем като другите... И къде им били краката?

- Краката ги събирам за авторитет, му отговарям веднага. Пък тези пъдпъдъци са друг чешит, майсторе. Новозенландски. Сега ги разселват у нас. Рентабилност имали. От Нова зенландия ги карат. В кафези... със суха храна за 30 дена.

Пък да ме питат мене, къде е това Нова Зенландия, хич не знам. Аз Стара Зенландия не знам, камоли Нова...

Битовото заведение цъфти. Чужденци взеха да идват. Едни германки, едни чехкини... като потекоха. Те пък мрат за “пъдпъдък-фрикасе”.

Първенци станахме с моя много нàучен подход. Има две други битови заведения в окръга – “Разпасан пояс” и “Айдушка чета” – турихме ги в джоба си по всички показатели – и по оборот, и по асортимент. Че мини жуп сукмани ли не въведоха за сервитьорките, деколтетата ли не им удълбаха, че царевични кочани и разни бакърчета ли не вързаха по таваните... Нищо не им помогна.

Спас, т.е. Чарли, лъсна козината. Храни се само с пилешките крака. Специално му ги кълцам на дребно, за да може да ги преглъща.

Взеха да падат и премии.

Наборе, казвам, давай пак, ама и той същото ми казва. Понеже изглежда му се видях учуден, какво ще прави с толкова тикви, ми сподели, че жена му много тикви яде напоследък. То като се жениш толкоз пъти, нищо чудно да попаднеш и на нещо такова...

То, жената, поначало си е... твърде прикрита работа.  

С годините взех от нищо да не се изненадвам.

Имам едно приятелче, трактористче, за пет-шест лева на курс закара няколко ремаркета от фуражните тикви на набора. 

Всичко вървеше по ноти, ако не беше тая теоретическа подготовка. Дойде зимата в окръга някаква си делегация на “опитна обмяна”, както й казват и къде да я заведат, къде да я заведат, докараха я в битовото заведение на обяд. Имаме специално помещение за такива гости. Чистене, бърсане – да не говорим. Покривките – чисти! Сяда въпросната делегация на масата и й сервират специалитета... да си го кажа направо – кавърма от преждевременно умрели бройлери. На всички много им харесало, ама за лош късмет един попитал, що за птица било това дето го били яли.

- Пъдпъдък, - отговорила намаано шефката - див пъдпъдък! Имаме щатен ловец и всеки ден ходи да ги отстрелва. Тия са съвсем пресни.    

- Не може да бъде! - намесил се друг - Пъдпъдъкът е прелетно, а сега сме февруари. Няма как да е пъдпъдък. Аз също съм авджия и това го знам със сигурност.

Другите,... и другите се обадили, пък нали ги знаеш, тези от делегациите до един са авджии...

Станало кофти. Шефката, хъката-мъката, не могла да се оправи.

После дойде проверка и накрая всичкото се изкара наяве. Нея й предложиха да си подаде оставката, а мене ме уволниха по няк-ва тъпа буква,... и да върна премиите. За стопанските тикви обаче още не ми се разминало, защото се разбра, че тъстът на онзи мой набор имал частна фурна и там - тикви пече – пари печели.

И всичко това стана, защото не знаех, че пъдпъдъкът бил прелетно. Нямах теоретическа подготовка и това ми обърка тотото.

Сега Спас дояжда ония крака, за които ви говорих, а аз съм на пилешки глави.

През цялото време ги затварях в буркани.