Селцето, котката и червените цветя - Екатерина Цветкова

- Сега, отиваш в  едно село - села в България бол – хващаш две, три бабички, показваш къщите им, разказват те нещо, правят баница, почерпват по лъжица кисело мляко, снимки и готово!!! – заяви моята шефка и ме изпрати от офиса си, като  рязко отметна косата си.

Това са пари по европроекти, ще измислиш нещо, в сряда идват двама германци, един италианец, трима японци и една австрийка. Не се съмнявам в теб! Налиииииииии?!! До довечера искам да ми дадеш сценария! – думите на шефката все още ехтяха в главата ми, докато пътувах към малкото балканско селце.

Бах изпаднала в лека паника, а шофьорът се опитваше да избегне  гънките по асфалта. Как да изпълня всички заръки на шефката – бабички, баници, кисело мляко... Внезапно слънчев лъч се прокрадна и се покатери по моята буза, това ме накара да повдигна глава и да се усмихна! Зеленото  – морско, смарагдено, уморено, мокро, искрящо – се простираше навсякъде около мен. Милиони зелени усмивки ме докоснаха и аз доволно се усмихнах!!! Абе все ще намеря две баби, които да представя на чужденците, сега слизам, откривам ги и всичко ще е ок – надъхвах се сама себе си.

И вече много по-уверена в собствените си възможности, аз стъпих на площадчето пред селското кметство. Такааааа, накъде, накъде – хайде по баирчето нагоре...Първата къща – намръщено куче проследява моето плахо преминаване. Втората къща – празна и тиха. Третата къща – пред третата къща беше седнала една жена на неопределена (поне според мен) възраст, чинно сложила ръце в скута си.

- Здравейте, добър ден. Искам да ви попитам нещо.

Жената с отривисто движение скокна от столчето си и се доближи до мен.

Аз се поколебах за миг дали да й разкажа всичко или да се огранича само до това, че някакви чужденци искат да разгледат нейното село, но прецених че по-оскъдната информация за начало е по-удачна.

Жената се казваше Илияна, мъжът й – Стоянчо. Къщата им беше бяла на два етажа, спретната, с бели дантелени перденца и червени мушката по первазите на прозорците – цялата  грееше!!! Явно много възхитено съм разглеждала ярките цветя, защото Илиянка с дяволита усмивка ме хвана за ръка и каза :

- Ела сега, да ти покажа нашия двор, пък да го покажеш на ония чужденците, па да видим – и ми смигна с едно око. - Ете това тука моя Стоенчо го е правил! Златен ми е той! Ете тази крава он се грижи за нея, апа она кротка, хубава... – думите й ромоляха и като вълни ме заливаха. Внезапно чух: „Епа аз имах още от тези червените цветя, ама он, Стоенчо ги изпасе! “

- Моляяяяяяяяяяяяя!!!-Така се ококорих, то тоя Стоянчо уникален – измайсторява разни неща, за кравата се грижи, а пък и цветя яде! Чудо на чудесииите!

- Как така е изпасал цветята?

- Ами покатерил се на перваза и ги изпасал, аз му викам: Слизай долу, гад такава, а он изблещил едни очи и ми мучи отгоре! – нервно преразказва ситуацията Илиянка.

Леле, леле какво стана, точно бях наредила вече наум всички предстоящи събития, а то този селянин пасе цватя! Уфффффффффффффф, кво правим сега!!! Бясната ми шефка щеше ме убие, защото загубих половин ден в разговори, а нямах време да търся други истории. Такаааа, поех дълбоко въздух, погледнах около себе си зеленото море и изведнъж усетих прилив на енергия – най-различни звуци се носеха около мен и ме обгръщаха, слънцето...

- Добре, Илиянка, искаш ли да ми разкажеш нещо интересно за...за твоите цветя – чух се да изричам на глас аз.

- Епа аз много обичам цветята, грижа се за тях, поливам ги, спасявам ги...

- Спасяваш  ги??? – така се бях разтворила в звуците, че въобще не слушах разказа, но това за спасението ми дойде в повече

- Еми да, лани гледам, че саксиите на едната съседка – они идват тук само за почивка, иначе са у градо – увехнали, а па я немам ключ и затова отидох до оградата и я прескочих..

- Ти, какво? – изумено попитах аз, опитвайки се да си представя как тази жена с жълта рокля с есенни мотиви, галоши и препасана кафява престилка се премята през оградата.

- Ами така прескочих оградата, после лазих малко, че си ударих крака, сложих една стълба и все по нея, по нея и стигнах до саксиите...полях ги, ама после се подхлъзнах и паднах ама цветята оправих... - гласът на Илиянка изведнъж изчезна, аз не чувах нищо, само въображението ми рисуваше невероятни сцени с командоси...

- Браво на теб! – успях да измърморя и сама се усмихнах. И сега какво –мъж, който пасе цветя, жена-командос, ми то чужденците ще се побъркат направоооо. Ама нямах никакво време и  затова въздъхнах много, ама много дълбоко и отново се усмихнах.

- Благодаря, Илиянка, аз тръгвам утре по обяд ще дойда с чужденците. Да си готова! – какви ги говорех, тя никога нямаше да е готова за подобна среща, да не говорим за онези префърцунени европейци – за тях щеше да е незабравима среща.

- Всичко добро и на теб! Ще ви чакаме утре заранта. А, ето го и Стоенчо, ела тука веднага, гад такава!

Обърнах се да видя този мъж и най-накрая да се запозная с него, ноооо вместо него видях едър черно-бял котарак, промъкващ се между краката на Илиянка.

- Ех, че пухкав котарак! – възкликнах аз.

- Еми такъв ми е он, аз затова съм го кръстила Стоенчо – на мъжа ми!

Избухнах в смях, пискливият ми глас се удари в билото на планината и се върна отново. Аз се смееех от сърце. Стоенчо е котката. Леле, това обяснява всички приключения. Утре ще дойда и ще съм спокойна, защото няма мъж, който пасе цветя...сигурно и това за жената –командос ще има логично обяснение...

 

- Ало, шефке! Всичко е под контрол! Да, споко! Открих супер селце! Да бе! Ще ти разказвам, пътувам към офиса! – и се протегнах доволна, сядайки в колата.