В кокошарника- Кирил Тенджов

Всичките тези хубавици в кокошарника, барабар с петела, аз съм измътил. Не като оня герой на Мопасан, гдето жена му го накарала да мъти в леглото, а в инкубатор. Но да не се връщам толкова назад. Двайсетина кокошки са – коя от коя по-гиздави, гащати, качулати…А петелът! Мале, мале… Да беше изсипала жена ми по Великден всичката останала боя върху него, нямаше да се получи тая шарения! Цял ден скача от кокошка на кокошка, а през малкото време, прекарано на собствените му крака, извисява глас като селски глашатай.

Завчера влизам да нахраня тая прекрасна моя стока. Нахвърлях жито, струпаха се… кълват като за последно. Само петелът се прави на мъж – не бърза да яде, а все отстъпва място на кокошките. Намери отърколило се зрънце настрани, клъвне, пусне…ко, ко, ко… Сякаш, ако не е той, гладни ще останат…
Клякам и се опитвам да погаля най-близката. Тя се дърпа леко, но после решава да ме изтърпи, вместо да прекъсва пиршеството си. Опипвам гушката ѝ, да проверя колко е пълна вече. Говоря ѝ:  „Хубавицата ми, наяж се хубаво, а после да ми се отблагодариш с яйце!”
Дотук стигнах. Изведнъж, нещо се стовари върху мен! Последваха удари, блъскане и пърхане на криле в тила ми! Изненадан, олюлях се, но бързо се окопитих, за да схвана, че петелът ми е скочил! Изправих се, а той падна на земята с настръхнала перушина, канейки се да ме нападне отново.
Още веднага кокошките се разхвърчаха, надавайки апокалиптични крясъци. А когато неутрализирах първата му атака и сам преминах в нападение, кудкудяканията им бяха оглавени от мощният му, всекидневно трениран глас.
Гневът ми започна бавно да отслабва и реших благоразумно да се оттегля от бойното поле. В тоя момент усетих погледа на комшията, проточил врат над оградата. Последва въпрос:
-  Какво стана, бе комши?
-  Няма нищо… Петелът ми се качи.
-  На тебе се е качил!!!                                                                                                                            -  Неее! Погалих една от кокошките!                                                                                                                                        Той ме оглеждаше безмълвно и подозрително, а в това време жена ми, която беше дотърчала , си мърмореше:
-  Да беше мен погалил… Ама кокошките са му по-мили…
Махнах с ръка отчаяно и се прибрах вкъщи. Какво можех да кажа…