ОБЗАВЕЛ СЕ - Божидар Коцев

В казармата попаднах на адаш

и станахме приятели големи,

в живота не един вираж

преминахме корави и калени.

 

Но после всеки хвана своя път.

За дълго време бяхме разделени.

Ожених се. Деца. Семеен кът.

Минаваха годините припрени.

 

Една прекрасна вечер, месец май,

жената тъкмо правеше салата,

звънецът иззвъня ... И кой? Познай!

Адашът драг сам цъфна на вратата.

 

Такава радост беше! Боже мой!

Разведох го из къщата богата,

из стаите, петнадесет на брой,

надут и горд показвах трите ката.

 

Отделно пълното до връх мазе,

мансардата модерна с две дървета.

На масата какво ли не мезе,

какви ли не отбрани питиета.

 

С жената тичахме насам-натам

и трупахме пред госта, нека има,

навсякъде напръска тя с балсам,

аз пусках музиката си любима.

 

Представих се пред госта си с престиж.

На заранта, на тръгване, ми рече:

„Мерси! Ще чакам да ме навестиш.

Не си се обзавел добре, човече.

 

Ела да видиш как е у дома!

Вратите си широко ще отворя.

Жена си остави за ден сама.

Ела! При мене вещите говорят.”

 

Отиде си адашът, а у мен

човърка любопитството душата.

Реших се и в един прекрасен ден

на дълъг път потеглих аз с колата.

 

 

 

Живееше адашът в Горни Лом.

Далече доста, но нали ме чака.

Пристигнах на адреса. Търся дом.

Пред мене стара схлупена барака.

 

Огледах се. Май нещо съм сгрешил.

Човек на двора пуши до дръвника.

„Най-после! Влизай, влизай, братко мил!” –

дочух как оня дрипав мъж извика.

 

Облещих се, когато го познах!

Адашът беше, тази стара кримка.

Изпаднал като сетен сиромах.

Досущ Елин Пелинова картинка.

 

Прегърна ме, усмихнат до уши.

Покани ме в бараката приземна.

Елекът му от кръпки бе съшит.

„Това, адаш, е моята приемна.

 

Седни! Домът ми целият е твой!

Не знаех, че ще дойдеш днес, прощавай!

В казармата не сме. Тук няма строй.

Седни на столчето! Така. Не ставай!

 

Ще хапнем и ще пийнем! Господ дал!

До теб, адаш, ще седна и ще шетам.

На всяка вещ тук ред съм й създал.

Чевръсто се оправям аз, не кретам.

 

При мен, адаш, не е като у вас,

да тичам по мазета и тавани.

Ти гледай как адаш ти в този час

ще ти сервра! Чувствай се поканен!”

 

И гледах ококорен, онемял!

Адашът седна пъргаво до мене.

Измъкна живо от едн месал

домашен хляб, начупен бе, наченат.

 

Прекръсти хляба с дясната ръка,

а с лявата пък дръпна от стената

нож остър с дръжка яка от леска

и с крак побутна между нас софрата.

 

Чинии от полица ниска взе,

над нея имаше суджук, луканка,

наряза ги на тънко за мезе,

начука едри орехи в копанка.

 

От делва шарена с голям капак

извади сирене от сняг по-бяло,

в паница сипа боб със свински крак,

в тавичка пък накърши пиле цяло.

 

Измъкна краставица и домат,

шише с ракия, жълта като злато,

от кош изпод железния креват,

от който замириса ми на лято.

 

От щайга взе глава огромна лук,

червен, узрял, достоен за изложба.

Размаза я засмян с корав юмрук.

„Адаш, тук всяко нещо ми е рожба.”

 

Накрая само стола извъртя.

На дъбовата каца зад вратата

канелата с мерак той превъртя

и рукна вино с пяна от позлата.

 

Погледна ме адашът ведрочел.

„Видя ли? – рече. – Простичко, но важи.”

Дома си беден беше обзавел

По-истински от моите етажи.

 

Адашът ми отдавна не е жив,

спасявайки дечица се удавил,

но споменът за него най-красив,

кълна се, никога не бих забравил...