ГЛИГАНЪТ - Божидар Коцев

Стои глиганът сякаш е от камък,

напълно сраснал с дивата гора.

Ловецът го усеща като пламък.

И друг път в огъня му е горял.

 

Животното подскочи и нападна,

подобно ураган го връхлетя.

Ловецът стреля и пометен падна,

на глигите набучен там примря.

 

Светкавицата разцепи небето на две и увисна застрашително над ловеца като божествен меч на гнева и възмездието. Мощният й електрически заряд изпепели до основи високо младо дърво на стотина метра от човека с пушката. Последвалият гръм направо оглуши стъписания мъж. Беше мокър до кости. Мрежата на проливния дъжд го обгръщаше като паяжина, отделяна от лепливото вещество на невидим гигантски паяк.

Човекът не чуваше нищо. Дива тишина бе нагазила дълбоко в душата му и го караше да се чувства като хванат в капан. От силния гръм беше напълно оглушал. Всеки звук на живота, който можеше да бъде чут, потъваше дълбоко в самотните урви и пропасти на огромната планина. В такава всеобхватна тишина човекът не бе попадал никога досега. Можеше да се облегне на нея с цялата си тежест и тя да го издържи. Просто физически усещаше как невероятната тишина го изпълва и отвън, и отвътре. Това продължи не повече от миг, колкото беше траяла светкавицата, но в този безпощаден миг мъжът усети с всеки атом от тялото си, че над него е надвиснала някаква опасност.

Изведнъж на няколко метра навътре в гъсталака ловецът зърна туловището на глигана. Оловните топчета на бренекето бяха отнесли част от зурлата и дясното ухо. Малките очички, врязани дълбоко под твърдата четина, го гледаха със свиреп поглед. Бивните на триста килограмовото животно призрачно блестяха и му придаваха сатанински вид.

Ловецът стреля и с двете цеви. Патроните се врязаха някъде в основата на шията, зад ушите. Глиганът се разтресе като ударен от електрически ток. Очичките му се впиха с омраза във вечния враг – човека. Ако можеха, биха го разкъсали. После дивото прасе изгрухтя и скочи в храстите с всичките си триста и горница килограми.

Ловецът зареди пушката и изпсува с грухтящ глас. Беше отстрелял два пъти глигана на чакалото в ранния следобед. И двата пъти в главата. Видя бликналата кръв, която накара дивото прасе като пощуряло да хукне навътре в гората. Смъртно раненото животно инстинктивно щеше да потърси уединение. Може би по този начин смяташе, че ще се отърси от силните болки в главата. Няколко часа ловецът бе вървял по кървавите дири. Не се отказа от преследването и по време на дъжда. Ловджийският усет му подсказваше, че всеки миг ще налети на издъхналото животно. Уви! Глиганът все още беше жив.

Дъждът спря също така внезапно, както беше започнал. Облаците се разпръснаха и небето се проясни. Слънцето вече клонеше към залез. В навъсената планина се усещаше напрежението преди настъпващия здрач.

Мъжът оправи ремъка на пушката върху рамото си. Реши да се прибере в горската хижа, където живееше с жена си, а на разсъмване да поднови преследването. Вдъхна с пълни гърди освежения след дъжда горски въздух и свърна по пътеката назад. Слухът му напълно се бе възстановил, защото ясно чуваше глухото тупкане на собствените си стъпки по меката земя. Но чувството за надвисналата угроза не го напускаше. Напротив. С всяка измината крачка то нарастваше и го караше да бъде постоянно нащрек. Познаваше добре планината. Тук беше роден. От дете ловуваше, първо с дядо си, после с баща си, а накрая вече сам, и сетивата му бяха изострени като на диво животно. Инстинктът му не го излъга. Тъкмо беше отминал завоя на пътеката и излязъл на широката права, която водеше към хижата, когато глиганът изскочи насреща му. Сякаш се беше материализирал от нищото. Стоеше като канара на късите си възлести крака, страховит и неподвижен. Залязващото слънце осветяваше с розова светлина кървящата зурла, грозната рана на липсващото ухо, свирепия поглед на присвитите очи, блестящите дебели бивни, насочени напред като къси бойни копия. Приличаше на злокобна статуя, изсечена от каменната брадва на пещерен човек. Една опасна реалност пред него изглеждаше като нереална.

Ловецът разбра, че глиганът чака точно него. Това, което се случваше, беше толкова невероятно, че наподобяваше кошмарен сън. Четири патрона, експлодирали в главата, във възлови точки, а глиганът продължаваше да е жив. И дори стоеше право срещу него, готов да го промуши с бивните си. Не мислеше, че някой ще му повярва, ако разкаже тази история. Имаше само един начин, за да не се подсмиват, когато им разказва случката. Трябваше да убие проклетото диво прасе. Със сигурна ръка свали пушката от рамото. И двете цеви бяха заредени. Прикладва я и се прицели.

Триста килограмовият мъжкар не помръдна. Беше забил малките си свирепи очички право в дулото на двуцевката и не помръдваше. Само дълбоко от свинското му гърло се изтръгна смразяващо глухо грухтене.

Патронът от едната цев изплющя като камшик. Бренекето отнесе другото ухо и изби окото на глигана. Зарядът от втората цев попадна на същото място. Половината глава на дивото прасе бе направо раздробена.

Ловецът бързо се зае да пълни пушката. Но глиганът вече летеше с бързината и с мощта на парен локомотив. Чу се тъп ужасяващ звук. Бивните пронизаха човека под корема и излязоха откъм седалищната част. Пушката изхвръкна на височината на близкото дърво, тресна се в един дебел клон и падна на земята със счупен приклад. Глиганът пробяга с набучения на бивните му злощастен ловец още десетина метра навътре в гората. Спря до огромен бук и разтърси кървящата си мощна глава. Тялото на изгубилия съзнание човек полетя като изстреляно от катапулт, удари се в ствола на дървото и се свлече в храстите.

Дивият горски обитател се олюля на късите си крака. Половината му глава представляваше смляна кървава маса от месо, четина и кости. Единственото му око все още бе обзето от сляпа ярост. Животното се опита да обърне туловището си към своя враг за ново нападение, но прекомерната загуба на кръв го беше оставила почти без сили. От гърлото му се изтръгна последен зов към живота, нещо средно между грухтене, квичене и вой. Възлестите колене на гиганта се подгънаха и той рухна на земята. Яростта бавно угасна в единственото му око и то се затвори завинаги.

Вятърът с тъжен вой премина над смълчаната гора и се оттегли към високите върхове на планината. Гъстите корони на дърветата прошумяха зловещо и застинаха неподвижни, плашейки с призрачното си присъствие осиротялата пътека. Настъпи мъртва тишина…

Ловецът оживя като по чудо. Но остана прикован до смъртта си към инвалидния стол. Продължи да обитава планинската хижа, където за него се грижеше старата му майка. Жена му го напусна само месец след злополучния лов.

Често в хижата отсядаха млади и стари любители на планината. Зимно време пред камината, пролет, лято и есен на верандата, бившият ловец с охота им разказваше за безбройните си ловни приключения. И винаги завършваше с кървавата история за глигана. Една почти невероятна история, представяна като десерт. Но която всички слушатели приемаха за истинска.

Защото на стената, зад разказващия ловец в инвалидния стол, висеше препарирана глиганска глава, на която липсваше половината лице и двете уши. А върху бивните, насочени напред като къси бойни копия, беше окачена на избелял от времето кожен ремък стара двуцевна пушка със счупен приклад.

Препарираната глиганска глава, която и сега ужасяваше със страховития си вид, не можеше да бъде измислица.