КАРАКОНДЖОЛ - Драгни Драгнев

     Да минеш край Сандьовия трап нощем, значи да напълниш гащите. Таню Казанджията, нали го знаеш, уж на война ходил, уж еди какъв си бил там – и той бъзлив. Таньо, Таньо, язък ти за ербаплъка. Големи приказки бяха, едно нищо излезе, подкачат го мъжете и достовете му. Таньо обаче лесно не се предава. Аз, вика, не съм дърво, жива душа съм. А то, караконджолото, не пита кой си и на война ходил ли си. Хваща ти из един път гръцмуля и пие кръвта ти.

       Бай Таньо вика тъй, а те – инак. Драки. Жените пък седят на дернек, дават ухо и стъкмяват одумки. Изсипват се сутрин на къра с мотиките, нищят одумки, разчекват мъжките приказки. Булките от Пчеларово не падат по-долу. И те цапнати в устата. Ловят одумките, пюскюлчета им връзват. Вятърът мъкне тия пюскюлчета насам-натам, каталясва…

     Негова милост бай Таню седи, слуша и бяс го хваща. Криви думи нали са – бодат, рана оставят. Раната боли. Затуй мисли как да я изцери. Сам – не ми трябва никой. Да се топят достовете и мъжете  на женски кълки. Той ще се дигна посреднощ, ще се измъкне навън уж да пусна една вода. Ще грабне големия сатър, ще откачи авджийската двуцевка и ще иде да хвана караконджола. Хукне ли да бяга, ще му надупча тиквата със сачми и ще го затътри към село. Зяпайте, зяпайте, ще рече на достовете си и на целия селски народ. Видяхте ли кой му свети маслото, бе хайвани?

       И тъй – нощта слиза на вълни, на вълни. Изтърсва полите си над лозята и кляка сред село. Селото се прозява два-три пъти, остава по долни гащи и гаси лампите. След час ще захърка. И тъпан да му бият – няма да мръдне.

       Туй е бай Танювата нощ, да ви кажа. Избра си я, премисли я стъпка по стъпка. Остава да грабне пушката и сатъра и да си хваща пътя… И като се измъква от постелята, значи, надига първом едно шише. Ракията пари, червата му ще изгори, но за кураж пие. Сетне се присламчва зад къщи, прегазва градината и хваща Пчеларовския път. По този път върви ей тъй, максус. Трябва да избудалка караконджолото. Седи тоя звяр на онова място до Сандювия трап и към селото върти очи. Дебне някой кьорав да излезе насреща и за гръцмуля да го пипне. Тъй, ама бай ти Таньо не е кьорав, нито абдал. На бай ти Таньо очите му на четири. Върви си спокойно, прави се на две и половина, уж хабер от нищо си няма. И като стига Пчеларовската мера, заляга. Тъй  залягал едно време на фронта. Коремът ми омеква като спукана гайда. По брадата му лепне трева, гъделичка го.  От всички страни мирише на овча тор и магарешко семе. Нейсе. Дотука върви екстра, да видим отсега нататък.

      Плюнчи ръце, сгъва надве пушката и набутва два патрона. Стигат му два патрона. Това са две шепи сачми за глиган. Ако караконджолото захване да се мята като заклан петел, ще му тегли още два патрона. Четири патрона май няма да стигнат. Караконджоло е туй, може куршум да не го лови. Със сатъра ще му види сметката. Тоя сатър из един път говедо събаря. Като му прекъсне вратните жили, оня ще обърне петалите. Хайде, бай Таньо, давай, бай Таньо! Ти що животинчета си оставил намясто, колкото лисици си одрал, толкоз косми на главата си нямаш. Клъцни злите езици и цената ти ще се дигне…

       Няма какво да се пипка, да се унася в мисли и разни фантасмагории, ами да поема… Не се откъсва от земята, не е ахмак бай ти Таньо, а пълзи и се усуква в тревата като змия… Близо е  Сандювият трап, наоколо са царевичните ниви. Тук се върти тоя караконджол. На туй място го мернали синовете на дядо Митьо и напълнили гащите. Как да е се завлекли до село посреднощ, понеже се връщали от забава в читалището на Пчеларово и се разпискали пъзльовците. Ставайте, бе хора, викали, в нашата мера има караконджол! Ама кой ще ги чуе!? Селото спи като умряло… На другия ден разправят кое как е било и зъбите им дрънчат.

       Да видим сега бай ти Таньо какво прави. Наостря уши, кокори се в тъмното. Мракът е гъст и лепкав. Маже се по лицето, пъха се в ноздрите, като скала го затиска. Ха се надигне, ха ми хвръкнала главата. Този караконджол май още не го е намирисал и му дири цаката. Тъй, ама бай ти Таньо не е вчерашен, не се дава лесно. Нека да му излезе насреща – тогава ще приказваме.

       Обаче ни караконджол излиза, нито нищо. Мисли си да не би някой да го е изпреварил, да е окачил на ченгел караконджолото, да му дере кожата и да си свирка. Мисли си, ама не вярва. В селото от бай  Таньо по-куражлия няма. И както си мисли, замира дъхът му. Нещо шава на двайсетина крачки. Чува се едно „Сзъъът”, после едно „Пхъъъф”. Сякаш някой търка касапски нож на бруса. В следния миг – тежки, спокойни стъпки. Идат и нищо не подозират. Тъй, ама бай Таню слагам пръст на спусъка. В другата му ръка лепне сатърът. Очите му режат мрака. Мярва се нещо, ни човек, ни мечка – на караконджол прилича. Да изскочи зад облаците луната, начаса ще лъсне тиквата на караконджола. Но хич не му трябва луната, понеже се излага на опасност.

       Тъй… Чудовището замира и подир малко пак „Сзъъът”, пак „Пхъъъф”. Точно сега е моментът, мисли си. Два куршума ще го презкундят. Не, по-добре жив да го хване… В пазвата на чудовището просветва нещо. Прилича на лъч от джобно фенерче. Светлият кръг лази в пръстта,бута се насам-натам, като жълта жаба подскача. Наоколо мракът се разрежда, става рехав. Люпят се ръце, глава, нос, брада – на човек прилича. И той, моля ви се, начаса го познава. На ти тебе караконджол. Бе агрономе, акъл имаш ли, вика, и се превива от смях. Луд ли си, бе айвол…

        Прожекторчето облизва лицето му. Гледай ти каква беля щях да си докарам, отупвам се по гащите, човек щях да убия, вика бай Таню, в гроба щях да те замъкна, бе агрономе. Какво правиш нощя в царевицата… Ами изследвания, вика агрономът… Намерил си му времето и колая, вика бай Таню. Добре, че пусна фенерчето, спаси ти кожицата. Пушката и сатъра за мене ли, дума агрономът. За тебе, майната ти, махва с ръка бай Таню,  за караконджолото бе… Сега пък агрономът се раздрусва от смях и си държи корема… В туй време луната се измъква от облаците да види какво става по земята. Хилиш се ти, ама щях да ти опявам кокалите, клати глава бай Таню. Ти си караконджол. Видели те дядо Митьовите синове. Напикали се от страх… Брех, прави се на замаян агрономът. Трябва да им извадим тоя караконджол от главите, вика бай Таню. Ти си учен човек, напъни се, може да ти роди нещо тиквата.

-      Отиваме при Андон Куция – хваща го под мишницата агрономът.

-      Излагаме се, бе човек – дърпам се бай Таню.

-      Андон вчера одра едно даначе за банкета на делегацията – нарежда агрономът.

-      Цяло даначе ли изядоха!? – чудя се бай Таню.

-      Ха, за още питаха…

-      Май че кожата ще свърши работа – омеквам бай Таню.   

…Утрото с нежна ръка прекъсва неспокойния сън на селото. Буля Танювица излиза с метла и лопата на двора. Гледа мъжа си как е седнал пред къщи, смучи цигара и се подсмихва.

-      Пак не си мигнал – дума жената.

Прави се, че не я чува.

-      Въх! – изпищява жената по едно време и изтървава лопатата и метлата.

На два кола, простряна да съхне, мерва една кожа.

-      Снощи ли го…  - заеква буля  Танювица.

-      Снощи – кимва. – Голям зор видях…

-      Божичко! – плесва с ръце жената и хуква към съседния плет.- Бульо Петровице, ела да видиш… Станке ма, гледай …Снощи Таньо убил караконджола.

-      Не думай ма – блещи се съседката.

-      Одрал му кожата биля – сочи буля  Танювица. – Голям караконджол, голямо чудо…

Новината скача от плет на плет, дига женурята на крак.

Бай Таню гледам към портата да мерна достовете си, че да им рече : „Зяпайте, зяпайте… Нали отворихте ей такива усти… Видяхте ли кой му свети маслото, а…”