Комшии - Цветелина Цекова

От известно време живея в епичен столичен квартал, заедно с майка ми и тригодишния си син. Като цяло съм спокоен човек, който се наслаждава на хубавата музика, хубавото вино и културните мероприятия. Особено много държа на виното си, но по-късно ще се разбере защо наблягам на това. Както и да е. Всичко беше прекрасно, живеехме си в приемлива симбиоза тримата, заедно с две-три улични кучета, които от време на време вият като поп фолк певица на турне под прозореца ми. Докато един ден не осъзнах екзистенциалния проблем на пребиваването си, именно в този апартамент.

Имам емоционално нестабилни комшии. Толкова емоционално нестабилни, че се е случвало да спя блажено, като котка в скута на мила баба, гледаща сериали и да скоча на седемнадесет метра височина, стресната от звучна псувня с впечатляващи децибели. Толкова емоционално нестабилни, че всяка седмица черпя полицаите с филии с пастет и чай и обсъждаме поредната комшийска драма. Толкова емоционално нестабилни, че след няколко месеца живот на фона на техните караници, вече самата аз съм леко биполярна и окото ми прескача всеки ден между 12:00 и 00:00 часа.
Най-фрапиращото е, че са на възрастта на баба ми. Очевидно и двамата имат проблем с алкохола, но се етикират един друг с "ПИЯНИЦА МРЪСНА".
И така...

Лежим си с Тони и слушаме "Бургаски вечери" (студено е тези дни). По някое време усещам до болка познатата врява, но я игнорирам. Тя обаче настойчиво се забива в главата ми като кабърче в стена на панелка и сякаш става все по-осезаема. Няколко секунди по-късно, в хола ми (детето пак е отключило вратата) нахлуват две зачервени и деформирани тела, издаващи звуци като на диви свине на амфетамини и започват да крещят насреща ми:

- Кажи ми, ти някога чувала ли си ме да съм му изневерила?!
- Ама, оу! Тя може да не те е чувала, ама аз съм те виждал!
- Къде си ме виждал, бе, простак! 
- Пе*ерастка! Ти защо ми изяде салама, който Пешо ми даде, ма!
- Не съм ти яла салама, бе! Ти си се напил и не помниш, че сам си го изял!

Антон очевидно се чувства така, сякаш е на детски театър и подскача около тях като баскетболна топка с усмивка, очи и коса. Вероятно всичките усилия да го възпитам в духа на спокойните и хрисими взаимоотношения, лишени от физическа и вербална агресия, току що станаха на пух и прах.
Моят поглед е като на статуя в музея на мадам Тюсо. Не мога да помръдна. Бързите ми реакции, бързо са си събрали багажа и са се изнесли в друга държава. Завиждам им. Докато не знам какво да направя, дядо Пешо е отмъкнал злорадо жилетката на бабата, буквално от гърба ѝ, и изтичва (силно казано) навън. Чува се хистеричен кикот.
Стъпките му по стълбите звучат като смачкан кен от бира, пуснат небрежно да се търкаля.
През това време, уж депресираната и обидена баба, отваря хладилника МИ, ридаейки като майката на Гюлсерен на сватбата ѝ. От там взима МОЕТО ВИНО, сипва си, поглежда ме с насълзени очи и ме пита:
- Може ли да си сипя, вдигнах кръвно?
Антон и отговаря:
- Да.
Инфарктът на миокарда ми се смее и ми маха закачливо с ръка. Аз му подавам своята, в момент на безсилие, но успявам да запазя някакво самообладание и някакво вино.

Едва доловимо, като новородено коте измяуквам:
- Ъм... всичко наред ли е?
Тя започва да ми разказва за нещастния си живот с "този нещастник" и как някой трябва да викне полиция. Чух невероятни неща за бухалки, ракия, някакви шведки и салама от Пешо.
Ококорвам се.
Питам я:
- Не е ли крайно време да се разделите?

От входа се чува:
- ПЕШО ДАДЕ ВОДКА!

Тя скача като политик в Народното събрание, ужилен от стършел. Нейният мъж се е завърнал и вече не звучи като смачкан кен, а като превъзбудено прасенце, останало живо след Коледните празници. Тя допива ВИНОТО МИ, усмихва се, НЕ СЕ ИЗВИНЯВА, излиза от вкъщи и се прибират тихо. До колкото е възможно.

Докато гледам в една точка и осъзнавам този шизофреничен отрязък от времето, майка ми се прибира. Вижда бутилката на масата, вижда празната чаша и шокирана се провиква:

"НЕ МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ НЕ Е НОРМАЛНО ДА ПИЕШ В 3 СЛЕД ОБЯД?!"

Ходи и обяснявай...