Вълшебните непослушни обувки - Мария Гьокова

Никога досега не бе обувал обувките, които феята му бе подарила. Като че ли вече съжаляваше, че са на краката му. Носеха го в различни посоки. Сега го поведоха към онази стара воденица, от която толкова много се страхуваше.

Легендите в селото казваха, че във воденицата имаше духове. Затова и възрастните хора притичваха бързо, когато трябваше да преминат покрай нея. Нощем от празните тъмни стаи без прозорци  се чуваха странни звуци, виждаха се светлини. Сякаш някакви митични същества се събираха на тайна среща. Денем видът на воденицата изглеждаше също зловещ - човек имаше чувството, че нечии очи постоянно го наблюдават от сенките на стаите.

Когато обувките, които ходеха сами, го понесоха към воденицата, първото нещо, което се опита да стори, бе да ги събуе. Но те се бяха впили в краката му. Положи усилия, но бе невъзможно. Едната дори го ухапа по пръста на ръката.

Стана му страшно, защото си представи как влиза във воденицата. Никой от години не се бе осмелил да влиза там. Защо трябваше да влиза той? Спомни си думите на феята, че обувките най-често  водят там, където собственикът им най-много иска да отиде, но няма смелостта да го стори.

 Да, вярно. Винаги е искал да намери сили да премине оградата на воденицата и да прекрачи прага й. Но това бе мечта, която хем искаше, хем не искаше да осъществи. Знаеше, че никога няма да намери сили да го стори. Затова много се учуди, че обувките тръгнаха в тази посока. Те са разчели силното му желание да прекрачи прага и вихрено го носеха натам. Чувстваше как косата му започна да се изправя, щом наближи къщата. А след като се изправи, пак се накъдри.

Едва сега забеляза градината на воденицата. Тя цялата бе обрасла с бурени. Тревите бяха толкова високи, че почти скриваха част от прозорците на първия етаж. Допълнително около рамките на прозорците се бяха увили бръшляни. Помисли си, че двата прозореца, с увити около тях бръшляни, много му напомнят за рамки на очила. Стори му се, че къщата го наблюдава, а той пък наблюдаваше нея.

Чувството, че е наблюдаван, го караше да е особено внимателен с това, което прави. Обръщаше внимание на всички детайли. Загледа се в двора. Около него притичваха сенки. На кого бяха и бяха ли изобщо?

Зачуди се дали чу думите: „Събуй се, когато влизаш тук!”, или така му се стори. Но когато премина къщния праг, обувките сами се свлякоха от краката му и отидоха да почиват уморено до един ъгъл, в който имаше и други почиващи обувки.

Зачуди се, защото си мислеше, че феята е подарила само на него обувки, които се движат сами, но явно не е било така. Може би феята под път и над път раздава самоходни обувки на всеки, който й е поне малко симпатичен. Прииска му се да се засмее заради това, което си помисли, но видът на воденицата и мисълта, че навлиза в нещо непознато, не му даваха покой.

Прекрачвайки прага, видя, че воденицата сякаш възкликна и се преобрази. В стаите светнаха множество електрически лампи. Мръсният под се превърна в мраморен. Пред него имаше дълго помещение, в което се чуваше тиха приятна музика. Видя много момчета и момичета, които танцуваха менует. Зачуди се откъде знае какво танцуваха, тъй като досега не бе виждал танцуващи хора, още по-малко пък знаеше какво е менует. Но в този момент това, че знаеше името на танца, бе последното, което го вълнуваше. Имаше толкова много неща, за които да мисли. Откъде се взеха тук толкова много хора и как помещението се преобрази.

Погледна неволно към градината. От бурените и бръшляна нямаше и следа. Всичко бе прилежно засадено, окопано, подрязано и полято. Зачуди се кога сънува. Преди, когато наблюдаваше воденицата, имаща такъв зловещ вид, или сега, когато беше вътре в нея. Това, че е „вътре в нея”, никак не му хареса. Представи си как къщата се преобразява в някакво митично същество и го поглъща, а той стои безпомощен и не може да стори нищо. Но чувството на ужас скоро отмина и той се отдаде на усещането за хармония, което изпитваше.

Към него притича един иконом, който му предложи чаша топло мляко. Прие и отпи с удоволствие, макар да се зачуди защо на такъв изискан бал има само топло мляко.

В този миг се появи тя, феята, усмихна му се и го хвана за ръката. Каза му, че отдавна го е чакала. Затанцува с нея и забрави всичко. Един танц, втори, трети…

Сякаш времето спря. Не мислеше за живота преди или за това, което предстои. Наслаждаваше се на мига. Той бе безценен.

В един момент феята му се изплези насреща, протегна дългия си език и започна да го ближе - по носа, по очите, по устата. Бе толкова зачуден, че дори не можеше да мръдне. Беше му смешно, но не се смееше, защото си мислеше, че тя прави някакъв ритуал, който е обичаен за новодошлите. Но тя продължи да го ближе. Усещаше дъха й, който миришеше на прясна люцерна. После, докато го ближеше, му прошушна:

- Ще ти подаря още веднъж самоходните обувки, тъй като вълшебното действие на старите  изтече. – Само затвори очи!

Затвори очи и пак ги отвори. Когато ги отвори, от феята нямаше и следа, нито имаше следа от воденицата. Бе легнал върху сламата, а над него се бе надвесила Цонка - тяхната крава, която винаги е показвала обичта си към него. Правеше го и сега. Ближеше го с такова удоволствие, че не можеше да си поеме дъх.

Тогава разбра, че сънуваното  е само една небивалица. Какъв странен сън- като истински!

Стана и тръгна бързо към дома, за да разкаже на сестра си какво се е случило. Щеше да й разкаже всичко толкова убедително, че чак накрая да разбере, че е било сън.

Направи няколко крачки, и  о, чудо, обувките тръгнаха сами – в съвсем различна посока!

- А, подаръкът на феята!- каза си той. – Нима сънят е истина…

            Обувките бяха тръгнали към другото място, покрай което го беше страх да мине.

Още от времето, когато бе малък, се страхуваше от училището, вероятно защото господинът по география все му се караше и му дърпаше ушите. Щом завърши, си каза, че никога повече няма да стъпи там.

 Като видя училищната сграда, той само промълви уплашено:

-О, не, урок по география!