Метаморфози - Мария Веселинова

МЕТАМОРФОЗИ,

или Мушкатото на леля Станка

 

През тъмните години на прехода и на нашата уличка в центъра на големия град задухаха бурните ветрове на промяната. Една сутрин се събудихме с гръм и трясък. Близкият жилищен блок, безличен, построен в строг сталински формат, преживяваше метаморфоза, по-точно само първият етаж. Събаряха се стени (треперех да не се рушне иначе солидният блок), оформяха се витрини, слагаше се алуминиева дограма (PVC дограмата излезе на мода по-късно), от мазето тръгваха вити стълби, всичко беше в мрамор. Откри се тихо и без шум, без попове и свещи, освещаване и гонене на зли духове. През една по-нататъшна година веднъж майка ми ми разказа как, като минавала покрай едни витрини на „Мария Луиза”…: „Правеха някаква панихида”.

– Не е панихида бе, майко, откриват голям фирмен магазин и са го освещавали...

Панихидата беше после.

И така…да се върнем на нашата уличка през първите години на прехода. Магазинът беше много луксозен, предлагаше се само маркова стока (каквото и да означаваше това тогава): дизайнерски дрехи, елитна козметика, парфюми– то не беше диор, то не беше шанел 5, то не беше пойзън… Насреща, в малкия квартален фризьорски салон – местният информационен пул, леля Станка затаи една надежда, че като тръгнат модните клиентки на бутика, който бяха кръстили кой знае защо „Royalfashion”, не може да не се отбиват и при нея. И тя се постара – измаза салончето, изми прозорците, сложи едни цикламени „фешън“ пердета, облепи стените със снимки на Клаудия Шифър и Синди Крофърд (това беше модно в момента), поля мушкатото и зачака… Поразпъди старите клиентки – обикновени женички от квартала, – които около датите за пенсии и заплати се „почерпваха“ – я с едно боядисване, я с малко оформяне, а някои си правеха дори прически… Сега това за леля Станка беше само губивреме. Тя чакаше скъпи процедури от богати клиентки.

Минаха дни, месеци, че и години… Леля Станка си остана с надеждата, която повяхна като мушкатото й… в очакване.Бутикът си стоеше наперен и все така лъскав, но в него хора нито влизаха, нито излизаха. Само двете продавачки обикаляха из него като сомнамбули. Дори данъчни не влизаха, може би някъде ги пресрещаха… В квартала обсъждаха, че цените били много високи, стоката – прекалено луксозна за нашенските възможности… Но по-„печените” разправяха, че магазинът бил направен само за да минават пари, много пари от едни ръце в други и следи да не остават. Все пак закръглиха десет години, доста „работа” се свърши и един прекрасен ден помещенията на „Ройълфешън“ се озъбиха празни, с голяма обява на витрината, на която черно на бяло, пишеше „Дава се под наем”.

… Мина някой и друг месец и един ден, като разхождах кучето в ранни зори, забелязах движение. Течеше ремонт –и скоро смалените витрини преливаха от вити кошници, пълни със здравословен хляб с една такава препечена коричка – просто вика да го хруснеш, декоративни подноси в имперски стил със закуски, тостове, пирожки – богати на цветове и разни заврънкулки, но за вкуса да се изкаже този, дето щеше да ги яде… Разбра се, че някакви руснаци отворили пекарна, но като им гледах продукцията, явно бяха заложили повече на дизайна. Като им знаех и традициите в храненето, трудно ми беше да повярвам, че ще изненадат с вкус израсналия с тестена класика българин, изкушаван само на петдесет метра по-надолу с едно географско изобилие от „плевенски закуски“, „казанлъшки понички“, „италиански пици“, та чак до домашните курабийки на баба. Изглежда, състезанието беше с предизвестен край. Не знам, може би разчитаха на руснаците, които не идваха вече тук на курорт, а направо си живееха в свои си апартаменти.

Мушкатото на леля Станка пак се напери, една антена на надеждата. Информационният пул зажужа и вля увереност в думите й: „Чувала съм, че рускините много си правят косите…”.

Но рускини не се появиха. Млади руси здравеняци разнасяха с едно ауди и един мерцедес тави с хлябове и закуски – и толкоз. Купих…(не бяха евтини) един тост и една пирожка. От тоста отхапах веднъж, а пирожката имаше същия вкус…Не повторих.

Затова не се учудих, че мина, не мина година – и пак помещението черно на бяло се даваше под наем.

Мушкатото на леля Станка пак се опита да клюмне…

Но нямаше край. Отново в една ранна мъгла изгря като феникс огромен сребърен надпис  над многострадалния магазин. Бижута „Маргасян”.Пищно, красиво, елегантно…

Но този път леля Станка не се подлъга. Поля мушкатото, погледна разсеяно сребърния блясък на фирмата и се наведе над пооредялата коса на комшийката. За нея и за мушкатото и вълненията на прехода бяха приключили…