Една Коледа през 1972г. - Мария Златева

 

На баща ми

Продълговатият облак притичваше единствен по небесната шир, носещ синевата на раменете си. С изкривен от тежестта й гръб, той забави ход и се спъна във върха на един бор. Хилядите зелени иглички боднаха памучното му тяло и оттам заваляха стериопорни парченца надолу към планинския път, по който се движеше нашият мотор. Дядо ми, който седеше спокоен в коша, вдигна глава нагоре и забеляза ранения небесен хамалин. Вятърът беше започнал все повече да го раздробява.

-  Брей – възкликна дядо ми, продължавайки да гледа нагоре. – Ще ни завали и зарине снежната пущината. Дай по-бързо, Злати!

Баща ми засили малко мотора по каменистия път. Аз бях прeмръзнал и не знаех защо изобщо ме взеха със себе си и кому беше нужна тази подготовка. Дядо ми беше разбрал, че на три километра от града ни, където бяха разположени някогашните овчарниците, ще продават недъгави прасета на половин цена. Записваха го по-напред като изявен партиец, но Коледната ни трапеза пак беше под въпрос. Затова още рано преди изгрев, дядо се разтропа в килера на долния етаж, извади стария си кожух и закачи на него златната значка „Строители на съвременна България”. Така тръгнахме натам. Сега в значката се бяха набили снежинки, които си търсеха път навън, но бяха приклещени между буквите. Дядо ми започна да ги маха, без да откъсва поглед от пътя. Той беше артилерист и това му беше навик, останал от войната.

-  А, така – каза доволен той, след като изчисти значката. – Хубаво да видят кой съм аз! Ехееее, че аз съм строил  Хаимбоаз, бе!

В този миг си представих как прасетата сами ще сведат зурли пред подвига на дядо ми и ще се предадат в плен.

  -  Защо не сложи ордена, тате – попита баща ми с гордост и несъмнено сериозен.

  -  Да – ядоса се дядо ми. – За едни куци прасета! Виж, да бяха здрави и едри по 60-70 кила.

            Макар че беше израснал по нивите и слабо владееше науката, дядо ми беше много практичен и хитър. Последният път, когато той беше сложил отличието на ревера си по повод Ден Победы, аз бях толкова впечален, че детското ми съзнание беше осветено като фотолента от блясъка на тази величествена вещ. За да покаже на дядо ми, че внукът му върви от малък по неговите стъпки, баща ми проби златиста капачка от малък буркан, за да награди и мен. Дядо далеч не беше очарован и види се, макар че съм вече на седемнадесет години още се страхуваше да не отиде и друга някоя капачка ей така на вятъра. При това онази беше и с винт!

            Унесен в тези си спомени, аз бях стреснат от внезапното изправяне на дядо ми от коша. Като командир на ескадрила той подскочи, присви очи и рамене. Приличаше на хищник, който всеки момент щеше да се нахвърли на плячката си, та дори и тя да е куцо прасе. Тогава забелязах как се чернееха в края на пътя бараките.

             -  Много народ бе – констатира командирът и удари по коша – Бързо, Злати, бързо. Трябва да преварим.

Черните точки посредата на хоризонта постепенно започнаха да нарастват и аз вече виждах старите овчарниците. Тя бяха 4-5 големи бараки. Само в едната бяха заветните прасета. Пред нея се извиваше голяма опашка, а на портата имаше и милиционер. Когато моторът ни спря, се огледах в местността. Овчарниците бяха разположени в дланта на няколко възвишения. Веднага зеницата ми хвана група яки и набити мъже, чоплещи сенки на едното от тях. Баща ми също се загледа в тях и се доближи до мен да ми поясни:

            -  Ден година храни. Гледаш ли – наставнически ми разясни той. –  Това са колачите. Да заколиш прасе, вземаш левче.

Въпреки, че и до днес не ми е ясно как баща ми разбра цената на услугата при липса на ценоразпис, предполагам, че някой от тези колачи му бяха познати. Цената обаче не беше важната за мен тогава. Баща ми за първи път се прояви като наставник и искаше да ме просвети в същината на случващото се.

Докато дядо ми, славещ се като дипломат във фамилията, разговаряше с човека от ТКЗС на входа, аз разгледах опашката. Окото ми поемаше десетките лица, но остана в плен на едно семейство, което се отличаваше от другите. Мъжът, около 40-годишен, беше облечен в дочен чисто нов гащеризон. Нахлузил беше на главата си стар каскет и дрънкаше в джоба си с ключовите от червената си  жигула, паркирана до тях. Жената до него беше обаче като от друга планета – палто на причудливи тигрови петна, коса от кехлибар, вързана на кок и пъстри очи, заключени от черна очна линия. „Щом има нов гащеризон и жигула, ще вземе и прасе, селяндура му със селяндур” мислеше си баща ми, захапал ядно долната си устна.

Първият час се заниза. Първите няколко взеха по прасе и ловко го заклаха. Ставаше обаче бавно, защото всичко беше под отчет и списък. Тръпки започнаха да лазят по мен. Дали от студ – не знам, но предусещах, че когато търсенето е повече от предлагането, криза ще е налице.

  -  Не може ли по-бързо бе, другари – извика се един.

  -  Ще стигнат ли за всички – попита друг.

Студът изнервяше чакащите. Един млад мъж, видимо на моите години започна да крачи нервно напред-назад. По едно време го изгубих от поглед, но той пак се появи. Пушеше и оглеждаше овчарника, отдалечен от своята група.

              -  Добри Златев Добрев – извика човека от ТКЗС и дядо ми подскочи.

Това беше величествен момент. Той се изпъчи, обходи уж разсеяно чакащите с победоносен поглед и пое сякаш към пиедестала с маршова стъпка. С баща ми като негови адютанти го последвахме, сгушени в палтата си. Остра миризма почти не ме задуши, когато влязох в тъмната барака. Дядо ми огледа овчарника с замислен поглед на капитан на бреговете на Мраморно  море. Ако се съдеше по миризмата, може би нашето беше кафяво или охра, но не и мраморно.

               -  Злати – привика дядо баща ми, за да го инструктира. – Набелязах едно, около 20 килца е. Отиваме бавно към него и рязко го хващаме едновременно ти за краката, а аз за главата и навънка.

Всичко това дядо ми каза тихо. Прасетата може би дешифроваха всичко или поне дядо от това се страхуваше. Моята роля беше само да им отворя вратата на овчарника и ако се наложи да бягам по прасето.

            С тихи и уж разсеяни стъпки дядо и татко приближава към прасето, което дядо беше избрал. Заобградиха го и дядо направи знак на татко за пълно спокойствие. Точно в този миг се чу тъп удар по прозорца до мен, обкован с дъски. Последва още един. Дядо и татко се стъписаха и се отклониха от първоначалния план. Последва трети и четвърти удар, които ставаха все по-силни и по-силни. Петият удар беше най-страшният, тъй като секунда след него се появи една ръка. Шестия удар беше последван от появата на рошава глава, а седмият беше при срещата на пода с тялото на нашественика, но вече вътре. Мъжът стана, изтупа се и се заогледа. Веднага го познах. Това беше онзи младеж, който обхождаше бараката. Той се обърна с гръб към мен и видя нашите. Три на един. Време за губене нямаше, трябваше подкрепление. Бързо той отиде до разбития прозорец и извика с пълно гърло:

             -  Батееее, батеее – след това свирна и изрева – Насам, батеее.

От срещуположния прозорец, още от първия удар влезе подобен човек със същата рошава коса, но с по-изтъркана шуба. Без да губат време, двамата се втурнаха към прасетата. В този миг глъчката отвън, стана все по-силна. Мислех, че хората по-силно викаха и негодуваха. Грешал съм. Просто звукът е бил по-силен, защото са идвали по- близо.

            Изведнъж сякаш като в пробойна от другите прозорци и от вратата се изляха хора, а изплашените и ощетени от природата животни зацвилеха от ужас и страх. Моят душевен мир не беше по-малко разбъркан. В този случай, смея да кажа, че разбирах прасетата напълно. Заогледах се за дядо и баща ми, защото вече имаше завеса от хора, шуби и слама. Търсейки ги, за миг зърнах как едно изплашено прасе тичаше към мен като по коридор за спринт. Дойде ми наум, че може да го хвана и да изляза с него. Тогава в очите на нашите ще се проявя като съобразителен и пораснал. Прасето се мушна между краката ми и аз го заклещих там. То мърдаше като шугаво и аз реших да го издърпам, държейки го за ушите. Но уви в този момент разбрах, че като се наведа виждам само задницата му. Обърнах се ловко и бързо, защото все пак играех много футбол, а сега просто топката беше по-различна. Протегнах се да го хвана за ушите, но се оказа, че едното ушо му липсва и то се отскубна. Що за късмет?! Недъгаво прасе и то без ухо. Изправих се отчаян.

              -  Абе, момче – чух гласа на дядо – Как го изтърва бе? Защо не го заклещи бе!

              -  Дядо, реших да го хвана за ушите, ама едното го нямаше и...– започнах да се обяснявам аз, а дядо махна с ръка и каза:

              -  Дивак неден! Без мен си заникъде. На 66 години съм и ако бях тука,  удушавах го даже с крака, а не да му търся ушите. И война съм спечелил така. „Да се действа решително спрямо врага”   това ми каза командирът. За нищо не ставаш!

Дядо зърна баща ми, който се бореше с едно прасе. Без да мисли, той извади нож и неутрализира животното. После бръкна в джоба на кожуха си и извади тел. Както казах преди малко, дядо беше практик. Той беше стиснат, но в името на обществените изяви беше бохем. Тази тел беше бяла, почти сребърна. Дядо не ми даде от нея за една задача по трудово. Мотивът беше „ще я потребисаме за друго, за сватбата ти например”. Тогава не знаех защо точно за сватбата ми. Предполагам, че дядо е имал предвид „за пред хората”. Сега вече съм женен от близо 35 години и бих я използвал по предназначение. Но нея я няма вече. В онзи паметен декемврийски ден на 1972г. последните метри от нея отидоха за друго. Дядо завърза краката на прасето с искрящата лента и задърпа животното към мотора ни. Започнах да се смея на това теглене, а дядо се ядоса:

              -  Дивак такъв, не се хили, а гледай някой да не среже телта и да отнесе прасето!

Това изобщо не помогна, а аз усещах как дробовете ми започваха да ме болят от липса на въздух. Не може да не сте имали моменти, където смехът е толкова неистов, че дъх не можете да поемете. Този беше от тях. Засмях се още по-силно, когато се сетих за онази елегантна дама. Какво ли прави тя сега в този хаос от слама, викове и крясъци?

            Излязохме навън. Десетки хора гонеха прасетата по възвишенията около овчарника. Аз седнах на земята и продължих да се смея. Неволно забелязах онази красива дама да излиза пъргаво от овчарника. От всички страни на кока й имаше по една сламена клечка. Дали заради чара й, но ти бяха сякаш подредени в периферията на капела около главата й. Разрошена, без палтото па причудливи тигрови петна, тя дърпаше заклано еднокрако прасе към червената жигула. Мъжът й държеше палтото и притичваше към автомобила след нея. Достигайки до колата, тя остави плячката на земята и взе палтото. От акцента, с който каза „Давай”, разбрах, че е рускиня. Мъжът й сложи прасето в багажника, а в това време Анна Каренина, седнала във возилото, придърпа към себе си огледало за задно виждане и премахна сламените клечки от косата си. Сложи си червило. Мъжът й скочи в колата и запали. Дали защото тя беше придърпала огледалото за задно виждане към себе си или от натрупалия се адрелин, мъжът даде назад, без да се огледа. В този миг, жигулата трепна при удара с нещо голямо. Двойката се изплаши, че в суматохата са ударили човек. Оказа се, че са блъснали прасе, което е бягало, без да гледа къде пресича. И как няма, след като във врата му имаше забит нож. Висок и слаб мъж се появи задъхан и вдигна ръка в знак на благодарност:

              -  Мерси много, другари! Благодаря, че иначе не знам дали щях да го догоня – каза мъжът и издърпа прасето. Погледна задницата на колата, приклекна и избърса част от болида й с ръкав – Пардон, че да не остане петно.

            Разсмян вече до сълзи, останал без сили, бях издърпан от баща ми да стана от земята и да отида до мотора.

              -  Лигльо такъв – изсъска през зъби баща ми – Сега, пеша до вкъщи! Наказан!

Причината, разбира се, беше друга. Прасето беше в коша и място за трима ни нямаше. Дядо беше отстъпил навигаторското си място на куцото прасе, което се зъбеше щастливо. Не стигаше телта, ами сега и в коша да се вози. Дядо разчете може би тези мои мисли и ме шамароса:

              -  Уважавай храната! Че ще питаш къде........

И ми припомни закона за запазване на количествата в природата във варианта, който той беше учил.

            Моторът запъпли по побелялата пътечка към вкъщи. Аз тръгнах след тях с бързо темпо, смеейки се. Глъчката от хора не беше стихнала и гонката продължаваше. Погледнах към небето. Продълговатият облак беше вече само малка възглавница, разпиляла своя пух върху нас. Не беше изключено и да се е свил зад игличките на някой боров връх и да се смее на онези тичащи хора и прасета по килима от бял тензух.