ПЛАЩАНЕ НА ПАРНО - Мирослава Панайотова

 Цяло лято изпитвах неописуемо щастие от мисълта, че нямам задължения към Топлото и сие – получих две изравнителни скъпоценни хартийки, които ми гарантираха скорошно забогатяване. На първата хартийка пишеше „Сума от изравняване – девет лева”, а на втората – „За получаване – сто двайсет и пет”. Аз блажено се наслаждавах на лятното безплатно слънце и отопление, дори нарочно се излагах на слънчевите лъчи и в най-голямата жега.

 Но, о,  беда! Настъпи мигът, когато горещината ми дойде в повече. Пот се лееше от челото ми и дори въздух не ми достигаше.  И точно в един такъв омаен ден получих нова сметчица от нашата скъпа печка Топлофикация –дължите десет и нещо лева, просрочени сто, върнати пет лева.  Казвам си, аз ли съм малоумна или да чакам търпеливо тия заветни сто двайсет и пет лева да се върнат като блудния син при родителката си.

 Събрах сили да отида  при касите. И какво да видя? Никаква опашка. Радост от сърце. Много внимателна, касиерката ме помоли да си прати някакъв багаж за някъде, една секунда само. Не можех да бъда толкова неблагодарна, че да проявя егоизъм и се усмихнах щедро:

 - О, да, разбира се!

 След това й подадох двете изравнителки, гледайки я донякъде твърдо в очите, готова да понеса почти всичко.

 Оказа се, че тези сто двайсет и пет не били пари, а трябвало да получа сто двайсет и пет единици топлоенергия. Като че ли не ми беше достатъчно топло. Мисля си, ще платя двайсет лева и все още с красиви намерения протегнах благосклонно ръка с двайсетолевката, а на бележката в отговор се мъдреше любимата лихва от три лева.

 Отдалечих се от касите на сто двайсет и пет крачни единици и се сетих, че сега е моментът да им връча последните си пари – осемнайсет лева. Като ще е гарга, да е рошава. Поне няма хора, казах си аз, и се върнах с благородни помисли. Но вече имаше опашка. Какво да се прави, съдба, ще чакам.

 Първи, втори, трети, четвърти. При петата нещата се закучиха. За десет минути се почувствах жертва. То не бяха фермани, ленти, грешки, разчленяване и раздробяване, докато се стигне до максимално допустимата за гражданката сума от хиляда и двеста лева. Къде можех да се сравнявам с нея с моите осемнайсет лева.  Докато накрая ми забраниха и да дишам.  

 Госпожата, без дори да обръща главата си, просъска злобно, че щяла да си плати, каквото ще да става, и да съм престанела да въздишам дълбоко. Ами аз едва дишах и без това.

                                                                           Мирослава Панайотова