СБЪДНАТИ МЕЧТИ - Мирослава Панайотова

 Когато откраднах геврек, бях гладна, освен това имах оправданието, че висококвалифицираната ромка, предлагаща гевреци, бе отскочила до магазина за малко, а съблазнителният книжен чувал с гевреци стоеше беззащитно на улицата. Гладът винаги е мотивация за безконтролни действия и последващи оправдания.

 Да крадеш е грозно, но да си гладен е два пъти по-грозно, казах си аз. Ще й дам парите друг път, успокоявах се и всеки следващ път, когато минавах край нея, си мислех, че някой ден ще й кажа, че така и така. Но не й казах, а и тя видимо бе преживяла загубата на геврека.

 А в моето съзнание завинаги остана този случай на непредвидена кражба, при това безнаказана. Навярно така постъпват и други, които не са толкова гладни. Поне не колкото мен. Може би първият път са действали спонтанно, ръководени от случаен импулс, а после инерцията ги е накарала да повторят.

 Понякога и държавата е като една ромка, която си оставя чувала с имането някъде на пътя, а тези, които минават оттам, протягат ръка и си вземат нещо, което им е потрябвало. Защо трябва да ги съдим? Те са нахранили себе си, а после и близки, и далечни.

 Държавата, това съм аз, казва Луи ХІV. Ами прав е, да ви кажа. И аз мисля, че държавата, това съм аз. Кой ни е виновен, че сме оставили чувала на улицата и всеки може да си взема оттам, каквото му хареса?

 И сега, когато си спомням как откраднах геврека, се изпълвам с безкрайна симпатия към всички себеподобни и си казвам: Крадете бе, хора, дойде времето, когато се иска от всеки според способностите, и се дава на всеки според потребностите. Въпрос на вкус и донякъде на цвят.

                                             Споделила: Една читателка