ПРИТЧА ЗА СЯНКАТА - Владимир ГЕОРГИЕВ

Опасно нещо е на разчиташ на себе си.

Беше свикнал да казва:

– Стой по-близо до мен! Не се страхувай! Аз ще те пазя.

Знаеше, че хвърля голяма сянка – тя пазеше от жаркото слънце лете, създаваше завет от ледените ветрове зиме. Той беше като преграда на злото и водно стъкло за доброто.

Обаче така мислеше само той.

– Всъщност е дебела пъпчива свиня! – костатира един под неговото крило. Той стоеше там на топло вече десет години.

– Бих се съгласил, ако не намирах определението за недостатъчно пространствено. Той е грухтящо невежество с размери на мамут! – потвърди опотюнистично друг обитател на сянката.

– Че то вече няма мамути!

– Очевидно има.

Обадиха се и други – в сянката живееше цял един народ, злобен и подъл, мазен и въртоглав, алчен и страхлив едновременно. И въпреки че мразеха сянката, нямаха никакво намерение да се махат от нея, камо ли да я унищожат.

– Ела зло, че без тебе по-зло! – говореше мъдро онзи, който беше прескочил втората петилетка под крилото на сянката.

– Именно – съгласи се опортюнистът. – Преклонена главичка сабя не я сече.

Целият народ, обитаващ пространството на сянката, не знаеше кой или какво я хвърля през деня, кой я вдига през нощта, какво представлява  аджеба тази сянка – човек ли е, змей ли (имаше рога!), демон или горянин. За народа важно беше едно: сянката да я има, да пази с мащаба и неотменимостта си, да я псуват безнаказано и на воля в кръчмата по мръкнало и да я хвалят на светло. Никак не е малко това, искаш ли повече, по-лошо може да стане. Някои дори предполагаха, че сянката съществува от време оно, от възникването на света или на партията, която е създала света или времето. Мнозина кредитираха това предположение, само малцина го дебитираха. В съдилищата сянката беше по-дебела, в прокуратурата заемаше цялото пространство между кориците на делата, но на някои места – като в културата и образованието – почти хич я нямаше, там духаше най-лошо през зимата, а юлските и августовските жеги бяха така непоносими, че културните и образованите хора масово умираха от жажда. От жажда за правда или за достоен живот – все тая; те, културните и образованите, все от жажда умират, защото пренебрегват сянката.

Сянката уважаваше културните и образованите, съобразяваше се с тях и ги презираше. Знаеше какво лелеят, защо все от жажда умират и това я караше да осъзнава величието си.

Но ето че един ден сянката започна да се смалява. Този, който я хвърляше, се свиваше като охлюв в черупката си, прибрал малките си меки рогца, с които доскоро плашеше света. Губеше власт над себе си, над процесите, които го надуваха, изплъзваха се от ръцете му всички онези инструменти на безчестието, с които обемаше цялото пространство над хората, планините, богатствата, курортите, заводите, справедливостта и безчестието. Досещаше се какво се случва, но не знаеше какво да предприеме – нито можеше да сдаде властта, нито да я продаде. Когато нещо започне да ти се изплъзва от ръцете, то губи стойност: всички знаят, че скоро ще е притежание на друг и просто чакат.

– Стойте по-далеч от мен! – крещеше в последните дни от властта си притежателят на сянката. Защото знаеше, че ще се сгромоляса върху масите, народът под него щеше да погине, свикнал да живее в хранителната среда на неговата безскрупулност и самолюбие. – Бягайте! Крийте се при образованите! При културните идете!

Тези отдолу не вярваха на ушите си, защото знаеха, че културните и образованите са презряни и обезчестени. Трябва да се е объркало небето и сянката му бърбори глупости. Грешка сигурно е станала. Никой не искаше да бъде умен, културен или образован и да умира от жажда – тази смърт е безсмислена.

– Не ме ли чувате? – гласът му вече спадаше, почти хриптеше. – Скрийте се! Не разчитайте на мен!

Че на кого да разчитат? Толкова години, толкова петилетки бяха изминали в сянката на живота, как ще продължи светът без нея – не, това е напълно невъзможно. Така разсъждаваха поданиците на сянката и не предприемаха нищо, защото бяха чували, че всички чудеса са от ден до пладне.

Сянката също бе свикнала да разчита на себе си. Убедено и непоколебимо смяташе себе си за всичко. А всичкото е вечно. Когато усети, че не е точно така, опита се да спаси поне тези, които не заслужават, защото чрез тях можеше след време отново да възникне. Не успя.

Лошото дойде като лавина, помете едрото тяло на сянката, отнесе останките му в дълбините на нищото. А останките – каква ирония на съдбата, унищожиха целия свят, който живееше в подножието на сянката. Останаха малцина, примрели от жажда, но живи. Все още.

От тях щеше да се появи нов народ. Различен. Той щеше да си създаде своя сянка и така животът щеше да продължи.