Роман в планинско усое - Юлий ЙОРДАНОВ

Еееех! Хубаво нещо си беше „зрялото” общество! Все по нещичко раждаше неговата зрялост. А пък колко ли доносници, пардон – информатори са се натръшкали по „плодородната му нива”?! Тази демокрация обаче, взе да ги хваща за ушите и вади на бял свят. Даже и в досиетата на народните представители и общинските съветници взе да бърка. И… се оказа – къде ли няма информатори: сред лекарите, сред биолозите, сред писателите, сред учителите, та даже и сред поповете…

Спомням си един пишещ брат беше дясната ръка на главния редактор на местен вестник, че и на окръжния. Веднъж в коридора на михайловградската редакция се шегувах с колегата Борислав, който наскоро беше ходил в командировка в побратимения украински вестник „Радянска житомирщина”. А там колегите – разтворили широко сърцата си и го пратили да си отдъхне за ден – два в дебрите на планинско усое, баш под върха, покрит със сняг. Хем въздух да се надиша, хем сили да сбере, хем и творчески да се съсредоточи. Като се върна оттам написа интересен пътепис за пътешествието си с интритуващото заглавие „С рябина на път”.

-   Ееее, Боре, значи с рябина на път, а? – шегувах се с него

-   Тъй, тъй! – отвърна ми той и дяволито ми намигна.

Изневиделица „Дясната ръка” цъфна при нас. Щом Борето си отиде в стаята, оня ме попита:

-   Абе, к’ва е тая рябина?

-   Ааа, остави се! – отвърнах му.

-   Що, к’во е станало? –изгаряше от любопитство „Дясната ръка”.

-   Какво ли? Пратили от редколегията Борето задгранична командировка в Житомир, а той не само, че ходил там: ял и пил за сметка на братушките, ами и попребарал в планината някаква рябина и завързал любовно романче. И… дори ходил „на път” с нея… Ти не чете ли вестника?

-   Тц! Не съм! - смирено отговори „Дясната ръка” и ме отмина като пътен знак.

Подир половин час гледам Борето излиза от кабинета на главния редактор. Целият почервенял като презряла любеница се заливаше от смях.

-   Ела да отидем при колегите и ви разкажа най-новия виц от редакционното ежедневие – хвана ме под ръка изпатилият.

Влязохме в една от стаите, а Борето вече поуспокоил се, заразказва:

-   Отишъл някой при главния редактор и му казал: „Другарю Младенов, к’во става в тая редакция, бе? Пратихте Борето в Житомир, а той толкова ли не е виждал жена, че се докопал до някаква рускиня и я влачил тая пачавра – по пътищата! Па, това не е ли позор за нас?! Не излагаме ли морала на българската нация?! С какви очи и други колеги ще ходят пак в Съюза?! Това е осъдително! Що не накажеш Борето за аморалното му поведение в чужбина? То ще е и назидание за другите!” Та, затова ме извика главният. Поиска ми писмено обяснение за „авантюрата с рябина”. Пък, аз какво да пиша – освен това, че е едно нежно декоративно дърво, което вирее само в планините на Съветския съюз. Ще взема да приложа и клонката, която си отчупих и я носих през цялото време на командировката като талисман.

Сега, като ви разказвам тази история с рябината, се сещам, че се превърна хит на майтапите в редакцията. От тогава е минал четвърт век и си мисля, че тя е много поучителна. Затова бих застанал в защита на информаторите и твърдо бих казал на управниците: „Я, не закачайте момчетата! Не! Не ги докосвайте дори! Те сами ще се разсекретят! Като „Дясната ръка”, например!” Пък си и мисля: защо го няма днес онова време, та да се напътешестваме, да се налудуваме по планините?! Пък нека „Дясната ръка” ни „топи”?