Стоян при султана - Драго Благан

-          Я да си вървиш, мари! Знам те 'що си дошла. Я брашно ще искаш, я масло. Ама нямаме, чуеш ли, нямаме! За даване нямаме, тъй казва хаджията.Така че тръгвай, тръгвай, върви си!

-          Ама аз не за туй, не за туй! Друго няма да искам, ами акъл да ми даде хаджията. Нали е най-имотен и умен в селото.

-          Я, че то и акъла пари струва. И  него трябва да го посееш, да го гледаш, та чак накрая ще жънеш. Върви си сега, върви си!

А доста се беше чудила стрина Дана при кого да отиде, от кого съвет да потърси. Че не и трябваше просто някой умен човек, на село умни глави колкото щеш, пък на нея и трябваше точния умник. Ето го, например, и даскала умен, дума да няма, ама неговия ум такъв един книжен, за селски работи не става. На попа също трябва да му е много акъла, ако  и да не му личи, но божиите работи повече ще да ги разбира, отколкото тия простите, земните.Ето пък Цоне кръчмаря – умен, ама дважди по толкова хитър, та идеш ли при него за помощ по-скоро нещо ще те излъже, ще ти се присмее. Та кой, кой – накрая най-тамън се оказа хаджи Драго чорбаджията, че може ли без ум такова имане да събереш, селски големец да станеш. Та сега пък да си тръгне стрина Дана така – без съвет, как щяло..

-          Хайде тръгвай си! Какво стърчиш така?

Отвътре обаче се чу и един друг строг, тежък глас:

-          Недей да пъдиш жената , ма! Ей тъй ще ни излезе име, че се скъпим да помогнем, съвет да дадем. Бива ли! Я по-добре ти се прибирай вътре! – и щом хаджийката намръщено прибра глава от прозорчето, гласът додаде – Влизай, булка, влизай! Ей тука на чардака сме седнали с поп Теньо на приказка... Ела кажи що има, все ще му намерим колая.

Тъй се оказа стрина Дана до тези най-мъдри, успешни хора в селото и засъбира мислите си, точно как да им разкрие своята грижа. Насреща и хаджи Драго бавно, с усмивка въртеше в ръка скъпата чуждоземска броеница. Попът не се усмихваше. Чоглаво му беше нещо, болеше го глава, та та чак му се гадеше, нали снощи до късно беше освещавал нови кошари, там се беше и смял и пял, сили за днес не му бяха останали. Точно той, а не домакина, пръв наруши мълчанието с глас пълен с досада и раздразнение:

-          Думай, думай! Думай, що има, думай!

-          Аз за моя... щуравия Стоянчо... – въздъхна стрина Дана. - Решил да ходи до Станбул... при султана...

-          Как? – броеницата застина в ръката на хаджията.

-          Да, да. При султана, да му дърпа брадата...

Усмивката беше изчезнала от лицето на чорбаджи Драго, сега гледаше гостенката строго, че даже и намръщено. Попът пък мънкаше в брадата си „Вай, вай, вай!“, той такива работи дори не си беше помислял. Стрина Дана като че набра смелост и заразправя:

-          Нали лани Стоянчо се покатери на оная острата скала, дето никой не се бил качвал дотогава. Оная бе, що тука на село и викаме Дедов... Нямаше да го кажа попе, нямаше. Ще прощаваш.И взе подир да се хвали, че всичко можел. Па пусти селяци, да взаемат да го подкачат, туй не можеш, онуй не можеш. И най накрая некой, пуст да опустее, му рекъл не можеш на султана брадата да дръпнеш. Стоянчо, колко муй акъла, се разлютил: „Аз ли не мога! Как да не мога! Ша ида и ша я дръпна!“ А ония хаймани да вземат баш за туй да го задяват, че само лакърдии са туй и никъде няма да върви, че се бои ще рече... И си нави Стоянчо, верно да иде до  Стамбул, при султана направо... Да видят,  че не е пъзльо... Па се застяга и наистина ще върви. Колко му думам, колко му думам: „Недей Стоянчо, щуротия е туй!“, а той: „Не те слушам, мамо, не те чувам. Ще ида!“ И ще иде... Ама ще го затрият по друмищата някъде. Щурав, щурав, ама ми е син, не мога тъй... Кажете ми що да сторя! Как да го спра? – заигра накрая гласа на стрина Дана, навлажниха се очите и.

-          Тц-тц-тц-тц! Е бива ли тъй... – заклати глава хаджията, като че се беше трогнал от угрижената жена пред себе си. –Запри го, запри го да не ходи.

-          Ох, че той да не коч, в кошара да го запра. Все ще избяга и дваж по-бързо ще хукне. – закърши ръце стрина Дана.

-          Ъмммм, що не му скриеш цървулите? – реши и попът да се обади.

-          И бос ще тръгне. По-лошо тъй.

-          Чуй, тука имам една карта, - подхвана чорбаджията. – ще му покажем къде Стамбула, ехееей на другия край на света. Много път е туй, като види сам ще се откаже. Чакай ще викна жената да я донесе...

-          Недей, недей, хаджи Драго! Тъй само беля ще стане, ще затича веднага. Че нали колкото по далеч иде, толкоз повече му е юнаклъка.

-          Ами да взема да му река, че туй е грях, а? Това дето го е намислил. – предложи някак объркано поп Теньо.

-          Че той да не е бабичка с дяволи и грехове да го плашиш. Не става тъй, попе, не става.

Чорбаджията мълчеше, мачкаше в шепа скъпата си броеница и гледаше намръщено двамата си гости, ту единия, ту другия. Беше се ядосал, но на кого ли? Дали на неканената просителка, на глупостите на попа или на собствената безпомощност? Накрая, след почти минута напрегната тишина, той се позавъртя, като за да види дали не го слуша някой излишен и проговори със странен за него тих и хриплив глас:

-          Май по добре да идем при даскала. Барем той се сети нещо.

И ето ги тримата на път към даскала – бързат, ама всеки сам по своя си причина.Ето стрина Дана, тя бърза с надежда че ще получи съвет, ще открие цяр за грижата си. Хаджията пък също стъпва бърже бърже, не съвсем по чорбаджийски, като че за да не го види някой накъде е тръгнал. Попът, и той с другите, пък си мисли само: „Що ли не си останах в къщи тая заран, ами гледай сега...“. А даскала откриха не в къщи, а на поляната отстрани. Завариха го да прави странни неща: подскочи на място двайсетина пъти, сетне взе да маха с ръце, като някоя пощуряла мелница, после взе да се извива досущ кючекчиня.Всичко това тримата гледаха мълчаливо, ала когато даскалът се опъна на земята и взе да се вдига и спуща на ръце на хаджията му дойде в повече, та направо се провикна:

-          Ехеей, даскале... Виж... Ние при тебе сме дошли...

-          Охо, ами добре сте дошли. – усмихна се широко даскала, докато ставаше и отупваше ръце. – На туй му се вика гимнастика. Както е рекъл Ювенала: „Здрав дух в здраво тяло.“...

-          Добре, добре, туй за Йована го знаем. Ама ний за друго. – и като се обърна към стрина Дана, подкани – Давай, разправяй, че да не стърчим тук цял ден.

Тъй научи всичко даскала, че и отгоре, какво бяха предлагали, какво бяха мислили, та пак не бяха измислили. А като ги изслуша, той взе да търка с показалец тънките си мустачки, тъй му личеше, че мисли.Таман поп Теньо взе да попритваря очи, дошло му беше времето за дрямка,  и даскалът викна високо:

-          Ха така! Тъй ще сторим! – и заобяснява на тримата – Вий, уважаеми, навярно знаете за Сервантеса, испанския писател...

-          Знаем, знаем! Казвай нататък! – троснато го прекъсна попът.

-          Той написал книга за един човек, пощурял да търси приключения. Ще рече, като наш Стоянчо.Що бели направил, що бой изял, додето накрая добрите люде решили, туй що търси да му го дадат. И кралство му построили, и крал му намерили, и принцеси и принцове разни. Ама не за да му се присмеят, а за да го спрат по-големи щуротии да не прави.И ний за Стоянча тъй трябва да сторим.

                     ----------------------------------------------------------

Много се учуди Стоян, че щом се застяга да тръгва, майка му първа скокна да  помага. Та даже и свирчица в багажа му пъхна, че да не скучае по пътя. Пожела му лек път, пък накрая му каза и накъде да тръгне и точно откъде да мине, та да стигне Стамбул бърже, всичко тъй някак нетърпеливо.

И както странно започна всичко, тъй и продължи. Понеже едва се беше поотдалечил от село и ето ти среща. Ама не срещна например някой голтак с крадени дини под мишница или стадо щури козички с дваж по-щурата им бабичка стопанка.Срещна истинска самодива, или поне тя така се представи. Иначе си беше мома Стефка от село, ала тъй я бяха наплескали с белило, та да не се познава, а върху кестенявата и къдрава коса бяха привързали слама, че да стане руса, както си трябва. Само и бяха казали много-много с главата да не шава, та да не олисее. Самодивата поиска Стоян на свирка да и посвири, а в отплата да му изпълни желание. А за да не стане грешка, направо му каза и какво да си пожелае: тя със самодивска магия до Стамбул при сулатана да го прехвърли. Извади Стоян свирката и засвири, а самодивата си позатули ушите. Когато савирнята свърши, та всички си поотдъхнаха, самодивата рече на Стоян да затвори очи и да не ги отваря, каквото и да става, докато не чуе гласа на султана. А щом младият мъж стисна здраво очите си, из храстите изскочиха дваминас голям чувал в ръце. Навярно и те бяха приказни създания, като самодивата Стефка, но повече приличаха на двамина по-здрави селяни.Щом стигнаха мижащия Стоян, те метнаха чувала отгоре му, та цял го захлупиха. Тоя чувал бяха го замислили да мирише на магически билки, на самодивска магия, но понеже билките са си билки и с каквото има с туй бяха пълнили торбата, на младия мъж му замириса по-скоро на готвено, на вкусно. Щом затегнаха чувала, здравеняците го заподхвърляха и развъртяха, та на Стоян да му се завие яко свят, нали чак до Стамбул лети. Е, няколко пъти и на земята го изпуснаха, ама то бива ли магия без някоя друга синина. Чак след като си поиграха тъй, но в пълно мълчание, хукнаха към султанския дом.

Там, в единия край на „тронната зала“, се разполагаше един французки стол, от ония с облегалката, целия отрупан, че чак затрупан, със скъпи платове, та да заприлича на господарски престол. Отгоре за султан бяха поставили поп Теньо, само той имаше дълга брада като за падишах. Трябваше, обаче, отрано да я почернят цялата с вакса, че не вървеше един господар да е посивял, като обикновен старец. Лицето му беше нагримосано почти като на циганска булка, ама малко тъй... да е по-страшно. Султанската му носия се състоеше от една лъскава чуждоземска рокля, препасана чак до гърдите от няколко пояса гайтанлии, а над туй за чалма му бяха навили цяло перде, почти копринено. Всичките тия чудесии чорбаджията хаджи Драго беше извлачил от дома си, въпреки гневните викове на своята разлютена булка. Отсрани на султана имаше двамина черни арапи, на които ваксата също доста беше помогнала.Единият начесто повяваше с вехтото шарено ветрило на хаджийката, а другият се зъбеше и стискаше голям ятаган, вярно, дървен, но иначе страховит.

Щом развързаха чувала и изтръскаха Стоян, още здраво стиснал очи, че да не развали самодивската магия, султан Теньо се покашля силно, после пак, а щом видя, че младежът още жуми, викна високо „Ахбряяй!“ Туй според попа трябваше да значи: „Що дириш тука?!“ или поне нещо такова. Облещи се Стоян и веднага се ориентира – те ти Стамбул, те ти Султан.Помисли си само: „Та чудо голямо ли бил тоя палат, досущ селска къща отвътре.“ Сетне спря да мисли, не го биваше доста в туй, ами скокна бързо напред. Стигна султана с три големи крачки, сграбчи го за брадата и яко опъна. Не го беше мислил така поп Теньо, на падишаха брадата е туй, лекичко се дърпа, а не да теглиш, като че чесън от земята скубеш. Викна високо, писна пишман султана, а на Стоян му се стори, че по нашенски някак врещи, но не пусна, още по-силно опъна. Скокна да бяга предрешения поп и къде, къде точно връз караката на по-страшния от арапите, оня със страховития нож. Черният здравеняк също викна, пък иначе да го речем – направо си се разпсува, май пак по нашенски, размаха напосоки ятагана си и, случайно ли, нарочно ли, здраво хласна Стоян по кратуната. Ей тъй завърши визитата му при султана, светна му пред очите, после се стъмни и туйто.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Щом се посъвзе вкъщи, Стоян взе да се чуди дали цялата тая работа със султана не е била сън някакъв. После погледна към ръката си и видя, че още стиска дебел кичур от черната брада на падишаха. Значи верно бил голям юнак наш Стоянчо, а султана сигурно още трепери цял от страх някъде.

Колко я разнася насам натам, колко я показва на тоз на онзи тая брада и историята току се променяше и все по-юнашка ставаше. Пък само Стоянчо знае що му се случи тогава. Едни, като го слушаха само кимаха замислено и цъкаха с език, други леко се поусмихваха, ама тайно. Само поп Теньо, кой знае защо, като чуеше за тази история с брадата на султана и се чумереше сърдито. Абе селски работи, можеш ли ги разбра...