Страшен разказ - Християн Трифонов

Разчу се в наше село, че се е появил вампир. На гробището имало разровен гроб, а и баба Гана писнала, че по нощите „ у къщата ѝ идел да хлопа вампирясъл человек ”!  Не стига това, ами и едно момиче – Рада, взело, че изчезнало безследно, а хората у наше село все са суеверни и всуеверни!

И тъй, Иван, Христомила и Петърчо се събраха на селския мегдан и взеха решение да ходят на лов за вампири!

Иван беше млад, пламенен мъж, храбър като напращяла диня и с черни като катран мустаци. Христомила и Петър бяха брат и сестра - близнета, с три години по-млади от Иван, ще рече на по осемнадесет години.

        Ще сложа край на злините му! – викна Иван, а покрай него и

приятелят му – Петър.

            Сестра му, Христомила, да не остане и тя по-назад, нали първа се бе показала на белий свет, и тя викна:

        И аз идвам с вас!

        Не е това работа за момиче! – каза ѝ Петърчо, ама тя каквато си бе

упорита се не отказа.

        Идвам – каза –  и толкоз!

Награбиха те дървени колове, с каквито според обичая се

пробождат вампирите, наостриха ги. Взеха брадва, че да му отсекат главата, га го пронижат. И запалка взеха, че да запалят тялото, да са сигурни, че е умрел. Купиха светена вода от църквата и взеха сушена билка – върбинка, че тя не  понасяла на вампири. Чесън също взеха, щото вампирите бягали от него. И после отидоха у баба Гана, та да я разпитат, че да знаят с какво ще си имат работа.

        Видех го, видех го!  Как си седем на стола и си плетем и чувам

нек,ва врева отвън. Докато са сафирясъм, некой чука у вратата. Викам:

„Кой е, бря?” -  он мълчи! Пак викам - он пак мълчи!

И тогаз го чух! Ама не беше человешки глас, ми нещо заваляше думите...Поглеждам  към прозорчето – наднича прегърбена сенка. И си викам – въх! Вампир! Понаднича…понаднича…па си тръгна.

        Знаех си! – викна Иван. – Вампир броди тука, вампир!

И се запътиха към гробищата.

Вече се бе стъмнило и те седнаха на пейката да чакат.

Чакаха час до два у изкопания гроб. На Иван му стана хладно…

Още час-два – студът пропълзя по Иван като змия, ама он си мълчи и трае да не го помислят младоците за пъзльо!

        Нищо нема да дойде! – каза  Петърчо по едно време.

        Ще дойде! Трай! – сръчка го Христомила.

        Поне да накладем огън, да се сгреем…

        А ти съчки да виждаш? – озъби се Иван.

        Миии…да изгорим коловете…

        Ти луда ли си? И да ни изяде вампира?

        Ми то нас само един кол ни требва, че да го пронижем в

сърцето…Пък, то може и само главата да му отрежем. До сега не съм чула някой без глава да оцелее.

         Хубаво! – склони най-после Иван и насякоха с брадвата коловете.

Посъбраха хартийки и изсъхнали цветя от гробовете наоколо и запалиха огън със запалката. Стоплиха се. Мракът вече не бе толкова зъл.

След малко Петърчо пак се обади:

        Гладен съм.

        Трай!

        Добре! Ма съм гладен. Как се не сетихме да вземем  храна!

        Трай, бе Петре!

        Не ща да трая! Да печем чесъна!

        Тихо! Няма да го печем!

        И аз взех да огладнявам – призна си Христалина.

        Добре, де! – пак склони Иван.

И те изпекоха чесъна на огъня. После взеха, че посвариха

върбинката в светената вода и пиха чай.

        Ама…този вампир – започна Иван – май…

        Тихо! – рече Христалина. – Нещо чух.

В гробището се разнесоха стъпки. Ловците на вампири залегнаха

зад пейката. Стъпките приближаваха.

„Дано не е вампира!” – помисли си Петър.

 

 

В същото това време на вратата на баба Гана се почука.  Тих глас

прохриптя неестествено думите:

        Аз съм! Отвори, ве! Що не отваряш, ма?

Баба Гана грабна ръжена и пристъпи към вратата готова да удря.

        Отваряй, ма! – хриптеше гласът и дращеше по вратата с нокти.

Баба Гана превъртя бавно железния ключ и рязко блъсна дебелата

букова врата навън.

        Оуууу! – изрева гласът. – Кво има, ма? Ти не ма ли позна, ма? –

хриптеше жално гласът в разнеслата се наоколо  воня  на ракия. – Що вчера не ми отвори, а? Хлопах, хлопах, бях малко пийнал, така, ама ти…

        Ти ли си, бре, Стоене? Слава Богу! – извика изненадана баба Гана и

остави ръжена. – Влязай, де, влязай! Де се изгуби толкоз време, бе, Стоене? За умрел те мислехме всите!

      И баба Гана дръпна за ръкава мъжо си, който разтриваше подутината на челото си и който не се бе вясвал вкъщи от два-три месеца насам…

 

     А пък кога Гана затвори вратата в гробището изрева силен мъжки глас:

        Кой е там, бре?

Петър не издържа и като повлече сестра си за дрехата, както си бе

приведен, хукна нанякъде. По-нататък като виде една по-голема надгробна плоча се скри зад нея. Натисна и сестра си надоле и ѝ направи знак да мълчи.

      Чейнето на Иван заигра „Пайдушкото хоро” , ама той му се не даде. Приготви брадвата. Вдигна я над главата си. Замахна и…се  спря! Щото пред него изникна Сашо Гробарят.

      Сашо го освети с фенерчето и викна:

        Абе, Иване, ти ли си бе, сине майчин! Ти ли си този, дето идва нощес

да разравя, че да крадне нещо от гробовете, а?

        Не, бе, не… бе… чичо Саше, не…ние само ловим…вампири –

смънка Иван като отпусти брадвата надоле.

        Вампири, значи, а? Я да си одеш у дома! Вампири!

Иван потегли бавно с наведена глава, а Петърчо и Христалина изчакаха

гробарят да се отдалечи и тогава го настигнаха. Тъй тримата, без дума да продумат, се прибраха у дома си.

            В това време Рада си пристигна от града, заедно с майка си и баща си. Жива и читава.