Един есенен ден по магистралата - Антония Петрова Любенова

Беше слънчево есенно утро, обещаващо дълги разходки и философски разговори, които аз често водех със сестра ми, когато й ходех на гости в София. Още преди седмица тя се бе обадила, за да ми предложи да спя у тях за уикенда. Вероятно щяхме да ходим на кино, да посетим НДК и да гледаме софийския маратон, който се състоеше тъкмо по това време на годината. Да си призная, нямах търпение да дойде събота.

И ето че дългоочакваният ден дойде. Нашите ме закараха до гарата и ми купиха билет. Сметнаха за нужно четири пъти да ме предупредят да им се обадя, когато пристигна, а по време на петото напомняне автобусът пристигна и аз изпитах огромното желание да се кача.

Жената, която отчиташе билетите дори не ме погледна. Меко казано изглеждаше така, сякаш бе прекарала цялата нощ в дискотека „Клеопатра”, пиейки бира и разказвайки шеги от типа на „Един човек влязъл в бара и никога не излязъл”. Тя взе билета ми и ми посочи седалка. От все сърце се надявах мястото до мен да остане празно.

Седнах до прозореца, защото обичах да гледам навън и минута след като се настаних, другите хора започнаха да се качват, издавайки шум, наподобяващ  на стадо арабски коне. За мое огромно щастие, никой не пожела да седне до мен. Преди автобусът да тръгне, баща ми периодично заставаше от лявата страна под стъклото, сякаш за да провери да не би евентуално да съм решила да избягам.

Най-сетне потеглихме. Когато минахме през бариерата на гарата, шофьорът реши, че ще е уместно да проведе двуминутен разговор с пазача на тема „Защо футболният ни отбор ще излезе от А група и защо другата година ще влезе отново”. Когато най-накрая излязохме от гарата, аз се поизправих и се огледах. Нямаше много хора, което сметнах за добре, защото може би щях да мога да послушам музика. За жалост, до там дори не се стигна.

Бях се задълбочила в своите невероятно фантастични мисли, когато жената на седалката зад мен заговори гръмогласно, с една октава по-високо от това, което някога изобщо можех да постигна:

– Край. Тука дърпам чертата. Няма повече да го търпя. Напускам го окончателно. Не може да се държи с мен като с прислужница! Пропиля последния си шанс. Не искам да го виждам повече! Само да посмее да се приближи до мене… Иван ми вика, че днеска кара дърва до Лом, и като се прибере и види, че ме нема, при тебе ще ме търси. Ама ти не го търпи тоя. Вземи метлата и го изгони. Ох, тия мъже, всичките са еднакви бе…

Слушах този така доброжелателен разговор и обмислях дали да не я попитам кой пък я е карал да ги пробва всичките, но понеже учтивостта  често ми пречеше да изказвам мнението си в подобни ситуации, си замълчах. Все пак, коя съм аз да се бъркам в личния живот на другите.

– Взимам децата и си намирам квартира у Враца. Само да посмее да припари – разпалено продължаваше жената, жестикулирайки бясно.  Дамата до нея я гледаше с удивление и вероятно се чудеше защо й бе притрябвало да пътува точно днес.

Оставих думите й да влизат през едното ми ухо и да излизат през другото и се загледах отвън. Времето беше просто прекрасно. Замислих се колко ли хубаво би било да мога да пътувам всеки ден и да не ми се налага да мисля за контролното по история  –  и в този момент гласът на госпожата се прокрадна в ума ми и започна да обяснява какви са били последствията от приемането на християнството като религия. Не след дълго забелязах табелата на Враца.

След няколко минути шофьорът влезе в гарата, паркира, не изключи двигателя, дори не слезе. Хората мнимо му казаха, че няма желаещи да се качат, той обърна и продължи по пътя, като междувременно щеше да сгази две жени и един гълъб, карайки бясно на фона на „Черната овца” на Ахат.

Когато излязохме от града, аз облегнах глава на прозореца и се унесох в дълбок сън. Не знам колко време съм спала, но тъкмо сънувах палачинки, заляти със сладко от смокини, когато…

–         Алоу, я съм у Продановци. Че ти звъннем кат’ се приберем. Че се чуеме допълнително. Да бе, да, че звъннем.

Този сладникав северозападен диалект ме върна към реалността, в която все още седях в автобус, пълен с хора поне тройно на моите години, седейки перпендикулярно на мъж, който изпи двулитрова бутилка с кола на три глътки.

Най-сетне забелязах пушещите комини на заводите в София и осъзнах, че пътуването ми е към края си. След малко влязохме в гарата, сестра ми излезе и ми помогна с багажа, а след това се запътихме към ухаещия на канал и буболечки подлез, водещ към метрото.