Слънцето, моя милост и Щурчо - Ива Томова

Живял бях преди години 
в град побъркан,
цял в смокинови градини,     
ходих гол и бос навред с моя щурав съсед. 
Неразделни бяхме ние, 
всяка лудост заедно творяхме 
и пакостите наши 
на скришно скътавахме. 
Сега ще ви разкажа, драги ми сладурковци 
аз и Щурчо к'ви ги вършехме. 
Летен юлски ден в цялата си прелест беше, 
слънцето ни празните глави гореше,     
раменете ни във пламък бяха, 
потниците бели на тях се очертаха. 
И нали сме ние справедливи 
със слънцето нахално решихме да се разплатиме. 
На земята щяхме цялото да го свалим 
и като по филмите да го похитим. 
Събрахме се отбор юнаци-все смелчаци, 
въже си дълго присвоихме 
и на най-близкия висок хълм се качихме. 
Че като замахнахме с он'ва въже, 
леле то епично беше. 
Онова ми ти слънце, дето на голям отворко все се правеше, 
съгледа въжето наше, разбра какво го чакаше 
и като заек уплашен отпраши. 
Та оттогава досега едва-едва срамежливо се показва, 
главите ни вече не смее да пържи, 
раменете ни бели тъй седят си. 
А ние с Щурчо все тъй неразделни оставаме 
и нови лудории навред ще правиме.