Пътешествие в дивото - Величка Зердашка

– Я виж, кой е пристигнал! Добре дошли, бе младежи! Кога дойдохте? – приковава вниманието ни, жизнерадосният поздрав на дядо Ванчо.

− Добър ден и на вас, дядовци! Ей – сега пристигнахме. – отговаря за всички нас мама.

− Тоя път ще постоите ли повече? – живо любопитства дядо Ванчо.

− Ами, колкото толкова. Сигурно около пет дни. – казва мама с доза тъга.

− Че защо толкова малко? – учудват се дядовците.

− Ами, защото всички сме на работа и времето, което сме успели да си съберем е планирано цяла година. Ако една от нас може, то другите две няма да могат. Знаете как е. А пък тъй ни се иска да можем да дойдем в планината. – отвръща мама. – Чакайте сега да ви питам, че след малко ще тръгнем по гората – гъби има ли?

− То гъби има, ама и мечката там ходи. Вие както сте все жени къде ще вървите? – недоверчиво ни оглежда в отговор Тошко.

− Ще идем и на Св. Петър, и на Св. Илия, че дори до хижа Руен ще отидем. – мечтателно нарежда мама.

Обаче в този миг дядовците се спогледаха, спосмигнаха си. Отпиха по глътка обедна бира, подсмихнаха се доволно и се захвана една . . . Явровските дядовци са голямо нещо. Дребни, жилави човечета, изгърбени от годинки и труд, но весели и жизнерадостни, майстори на сладките приказки, на тънките шеги, и запалени ловци.

− Слушай сега, Ванче! Да кажеш на майка ти, че мечката обикаля къде Гужовица. Тая зима трябва да е била гладна, че беше ровила един гроб откъм дерето, та беше попиляла кости навсякъде. – казва дядо Ванчо.

− Глупости! – възмутено го апострофира друг дядо с влажен блясък в очите. – Тя– мечката не идва към село, ами ходи към Ряката, там ú е леговището.

− Бааааа! – проточва трети куражлия. – Мечката е в Мусинското дере. Знайш, какво ми поломи васульовиците, една капичка не откъцах от фасулет и една глава не картоф ми не остави. Всичко стори дар перан.

В тази надпревара да се установи точната локация на безпримерния, горски, невиждан и нечуван звер думите летяха като тенис топки – едвам ги прихващахме, а пък други – така и не разбирахме. Само върху лицето на мама грейваше все по–блага и топла усмивка. За сметка на това пък мойто малко и впечатлително братче беше ококорило стреснато очета и с зяпнала уста прехвърляше поглед от лице на лице.

− Ей, дядовци! Вие нали не се опитвате да ми уплашите децата? – уж сериозно, но със смях в очите ги пита мама.

− Не, бе! Вие сте си чисто луди! Ние, и да си казваме, и да не, още утре сте фукнали в планината. Ама да знайш, бати ти Игнат казва, че мечката му с мечка – рунтава и грамадна, обикаляла начесто около село в буковата гора. –Авторитетно се произнесе дядо Ванчо, а синята метличина в очите му се окръгли и зачака нашата реакция.

В този сюблимен момент прозвучава остро, пронизително изсвирване. Мама и леля трепнаха, спогледаха се.

− Хайде деца, че баба ти ни търси вече. Тръгвайте нагоре. Приятен обед дядовци, беше ни драго. – обърна се мама към нашите събеседници.

− Майка ти има много силна свирка бе! – възхитено ни отпраща дядо Ванчо.

− „Има разбира се – мисля си аз – свири като хайдутка с два пръста в устата!!”

− Бабоооо! – тича с вик нагоре по стръмната улица Сашко. – Бабо! – едвам смогващ да говори, запъхтян от напрежение, килнал глава назад, за да вижда очите на баба бърза да ú разкаже Сашко. – Ако знаеш само, какви страшни неща говорят дядовците. Че мечката обикаляла около село грамадна, рошава и гладна и разравяла гробове и разхвърляла кокали, а пък виж къде е гробището! – възбудено обяснява Сашето. – Бабо! – жалостиво я поглежда Сашето, търсейки опора в нейния благ и ведър поглед. – Нали мечката няма да дойде вкъщи да ни изяде? – с неподправен ужас я пита той, за разлика от маминия лекомислен смях след думите на Сашко.

− А бе, какви са тия глупости?! Аз ви пратих само до магазина, а вие ме зарязахте сама с багажа и никакви ви няма. – ядосано оглежда двете си дъщери баба.

− Магазинът беше затворен, но ни спряха дядовците. Питах дядо Ванчо, дали има гъби, пък той побърза да ни разправи за мечката – чинно дава отчет мама.

− Ще им дам аз една мечка. Сигурно са били пияни!!! – възмущава се баба.

− А бе, бяха дръпнали по някоя и друга бира. – обажда се спокойно леля.

− Тъй си и мислех. Привиждат им се мечки! Добре, че са на бира, че ако са на ракия сигурно и змея ще видят от Стакив камик да седи да пие редом с тях! – вече раздразнена нарежда баба.

− Чичо Игнат е ходил вчера нагоре. Имало доста гъби, но и ягоди. Днес вече е късно за голям преход. Хайде да разтребим багажа. После ще идем в боровата горичка да съберем малко шишарки и дърва за печката, и утре ще видим накъде ще идем. – помирително завършва диспута мама. – Деца, вие ще помагате ли или ще играете тук? – обръща се към нас тя.

− Ти, Саше? – поглежда го мама и търси в очетата му дали вълнението му си е отишло.

− Аз ще поиграя с топката. – отвръща ú пак неспокойно, шарещо с поглед из двора, по улицата и между къщите моето братче.

− Мечката я няма! Тя си стои в гората. А пък, ако случайно дойде, тъй ще я цапардосам по главата, че свитки ще ú изкочат от очите! – много сериозно, като заклинание обявява мама. – То май на дядовците им се полага по едно дърво в главата . . . – мърмори вече ядно мама изкачвайки стъпалата нагоре към вкъщи.

Леля остана на двора със Сашко, за да прави фотогалерия, която по-късно ще ни връща обратно в тези щастливи дни, а ние трите – баба, мама и аз се заехме с домакинстването. Не мина и половин час, когато учестеното звънтене на чанче ни провокира да излезем на терасата. Чанове с години вече не звънят по явровските улици. Те си тръгнаха заедно със стадата кози и сега този звук предизвика откровеното ни любопитство, защото чанчето ту усилваше в стакато своята песен, ту бумкаше бавно, почти тържествено, ту замлъкваше съвсем. Изскокнали на терасата, ние търсихме да видим що за стока носи пиринчения певец върху себе си. Накрая от горния край на махалата рукна гласът на чанчето и иззад ъгъла изскочи момченце, почти колкото Сашо, а на гърдите му се биеше чанчето голямо, колкото юмручето му.

− Бавноо! – тържествен мъжки глас гонеше и настигаше изотзад момченцето. – Бавно, че ей сега ще се простреш на земята.

 Баба явно разпозна този глас. Усмихна се и чевръсто заслиза по стълбите. И как нямакато с този глас е играла като дете.

− Игнате, ти що си вързал тъй детето? – любопитства, вместо да го поздрави тя.

− Ми, щото дирите му не мога да хвана. Тъй като дзънка знам къде ходи и ми е спокойно. Много е див! – завършва откровенията си прошарения едър мъж. – А сега, здрасти! Кога дойдохте?

− Одеве!( каквото и да значи това на бабиния език ). Пратих децата до магазина, пък бати Ванчо ги хванал на училището и им наговорил само щуротии за мечката – варди си гъбите, че да не идем да му ги оберем – по женски мърмори баба. Дядо ти Игнат ( защото и той като моята баба е побелял – нали са набори) изтънко извъртява една усмивка и на свой ред решава да се включи в надприказването и надлъгването на дядовците.

− Те, дъртите са прави, ама аз вчера като бях на горе и минах през Фъчина между буките отсреща гледам – стъпките на мечката. Ходила беше сигурно за жълъди да обикаля. Та бива да не водиш децата за вършини там.

− А ти, що ходиш по гората, като шъта толкоз близо мечката? – пита баба неоставаща длъжна никому.

− Ми нали имам пушка ма, Велико? – засича я дядо Игнат.

− Имаш, дръжки! Къде тогава да водя децата, освен в леглата? Те искат свобода, да тичат, да ходят, да играят като нас навремето. Много сте загубени, да ни развалите тъй почивката! – завършва разочаровано баба.

− Да вземете утре да се качите на Чернива чешма, ама и канчета да вземете. Има много солници! –  разбирайки грешката си, дядо Игнат бърза да подслади живота ни с ягоди.

− Ще видим! – гордо стиска устни баба, демонстирайки незаинтересованост и непреклонност.

А чанчето отхвърчава нейде надолу из улиците и ту глъхнеше, ту отново се завръщаше. Явно хитрият дядо беше хванал цаката на палавия си внук и му бе внедрил GPS по български, ама отпреди три века.

Върнахме се към нашите си задачи – приготвяме се значи за целодневен излет в гората, а денят си бяга като конче изтървано за първи път от обора след тежка зима. Разбира се, не се разминаваме без кратка разходка и план кой от върховете ще покоряваме утре.

Тъй с много емоции и мисли започва нов ден. Раничко е и въпреки че е лято утрото си е хладно. Въоржени с раници, фотоапарати и добро настроение потегляме нагоре през баирите, по каменистите пътеки към гората. И всяка крачка е вълшебство, мечта, откровение и откритие. Още не сме излезли от село, дето се казва и виждаме магаре завързано за оградата на нечий двор. То магарета вече се срещат изрядко дори в детските книжки, а какво остава да го видиш на живо – нервно да потрепва с уши. Вкупом го наобикаляме за групова снимка, а то от ужас взе, че се разрева с пълно гърло – вдигна махалата на крак. На свой ред стъписани от неговата откровена недружелюбност цялата група бързичко се оттече по пътеката и дейно потегли напред. Темпото постепенно загуби инерция в стръмният, подкован с камъни път. Често поспирахме, за да откъснем по стрък билки, да се полюбуваме на гледките или за да открием странно „вълшебно” камъче, което да пъхнем в раниците. След половинчасово пълзене достигнахме равна поляна, изпълнена със звън на пчели, аромат на цветя и цяла плантация – едри, диви ягоди, които явровци наричат солници. Ей сега стана интересно. Моята слабичка майка току приклекна и чевръсто се зае да събира сочните плодчета в своето съдче. Тя някак майсторски се придвижваше в стил патешко ходене между коренчетата с ягоди. За това пък баба изпитваше големи трудности. От първом опита наведена, само че бързо я заболя гърба. После поприклекна, но и тази поза я затормози. След тези неуспешни опити реши да поприлегне в стил Джейм Бонд – страшна и опасна. А аз и леля най-безгрижно се състезавахме за най-сполучлива снимка. Сашко кръжеше около нас с една тояга и брулеше магарешките тръни със сабнени откоси. Скучно му беше и само мърмореше. Накрая баба и мама отстъпиха и биха отбой. Извадиха сандвичи и закуски и обявиха петминутна почивка. Но шило в торба не стои. Додето похапвах сандвича си, си преглеждах снимките. А когато избухнах в смях идилията съвсем се развали. Баба остана поразена от факта, че била надебеляла, та за това и се налагало да лази по земята, докато събира ягоди. Мама пък била много рошава, Сашо бил начумерен. А леля била мързелана, защото нищо не била събрала. Но времето беше чудесно, гората – прохладна, ние – радосни и свободни и разходката беше пред нас. Потеглихме нагоре през пътеките към следващият баир и никому не идеше страх от нищо – нали сутринта в село мама ни даде треньорски свирки да свиркаме, че да плашим животните. По някое време и тя самата съжали за идеята си.   

− Стига вече свирете – главата ме заболя! – възмущава се тя.

− Нали каза, че докато вдигаме шум мечката ще бяга от нас! - хитрее Сашко.

− Каква мечка! То нищо живо не остана в гората, заради вас. Чак след месец ще се върнат животинките обратно. – мърмори мама. И така, додето не стигнахме малък параклис в сърцето на буковата гора.

− Хайде да спрем, да запалим свещичка на света Варвара! – предлага мама. Желаещи да я последват в параклиса няма. Сашко се е присламчил към баба и раниците –  дали случайно няма нещо сладичко. Леля е засегнала над някакви буболечки, които усилено използва за фотомодели, а аз си щракам ей – така за забавление. Улавям в кадър мама, която върви през тревите към нас. Как не се страхува да не настъпи някоя змия, незнам!

− Искаш ли да хапнеш и ти нещо? – пита баба мама, оглеждайки с тревога слабата ú фигура.

− Не. Не искам. Няма да ям като някое бебе през пет минути. – присяда мама на шарената сянка до мен.

− Имаш нужда!! – сумти с пълна уста леля.

− Може, обаче не искам. Хайде да се снимаме на влакче! – предлага ми мама.

− Как? – не схващам идеята ú аз.

− Ами ти застани пред мен, Сашко пред теб, а баба ти зад мен. – обяснява плана си мама.

Бързо се подреждаме и леля щраква кадър. После сменяхме местата си – отново кадър. После ставаме и предирчиви – кой бил направил „муцунки”, на кой прическата не била добре – и тъй кадър след кадър. В един момент вече не ни беше до снимки, а аз отново заразглеждах кадрите, докато баба и мама решат накъде да тръгнем. След миг, обаче извиках възбудено:

− Мамо ти видя ли мечето като мина покрай него.

Мама се изправи, съсредоточено огледа поляната и се обърна към мен:

− Какво мече?

− Ами, малкото мече покрай, което си минала? – твърдя отново аз и ú подавам таблета да види и тя кадъра. А на него се вижда пънче, досущ като малко мече и моята майка, която отнесено минава край него. Всички се наскупчиха върху нас да видят снимката.

− Е, сега иди кажи на Калоян, че си си играл днеска в гората с малкото мече! – обажда се баба. Гръмна смях и олелия да Бога. И както винаги обикновената разходка се превърна в неповторимо преживяване. А в село се върнахме чак в късният следобед. Уморени, но преситени от емоции и щастливи, се отпускаме на двора. И ето „чанчето” се задава отнякъде, спира се на портата и Калоян пита зарадван:

− Сашко ще ритаме ли на училището?

− Не, много съм уморен. – като никога отказва игра моят малък брат.

− Защо? – недоумява приятелчето му.

− Щото днеска цял ден се бори с малкото мече горе в гората, даже и снимки си прави! – отвръща му баба. – Утре кажи на дядо ти и теб да води в гората при мечката да играеш с мечето ú.

Щом чу Калоян писна с цяло гърло:

− Дядо! Дядооооо! Искам и аз!

Дядо му се появи отникъде и го смъмри:

− Защо викаш така?!

− Дядо моля ти се, бе! Искам и аз да играя с малкото мече утре в гората! – тегли го за ръката Калоян.

− Какво малко мече? – ухилен до уши се обръща към нас дядо Игнат.

− Ами, мечката взела, че си родила малко мече. И днес го беше оставила на поляната на Света Варвара, че децата да играят с него. Ей – на и снимки си направиха за спомен! – заразправя баба. А докато тя говореше широката усмивка на дядо ти Игнат бавно и недоверчиво помръкваше. Той искрено се позачуди, дори да не си го признаваше, е ли е възможно, или не това чудо.

− Тъй, че утре да караш детето, дядка, да види мечето! – завърши самодоволно и гордо баба.

− Ама ти сериозно ли? – хем невярващо, хем сериозно пита той.

− Ами ти си помисли! – хитрува моята баба. След това тя се обърна и се качи по стълбите, за да вари сладко от вкусни горски солници!!!